Направих бърза оценка, протягайки автоматично тялото си, свивайки и напрягайки мускулите си. Имаше скованост и много болезненост, също, вярно, но основно имаше странно чувство, че костите ми са се откачили от ставите, и се бях превърнала наполовина с консистенцията на желе. Не беше неприятно усещане.
И тогава се ядосах малко, защото той почерняше най-перфектната от всички сутрини със песимистичните си предположения.
— Защо скочи на това заключение? Никога не съм била по-добре от сега.
Очите му се затвориха.
— Престани с това.
— Да спра с кое?
— Престани да се държиш сякаш не съм чудовище, защото се съгласих на това.
— Едуард! — Прошепнах, вече наистина разстроена. Той дърпаше светлият ми спомен през тъмнината, опетнявайки го. — Дори не казвай това.
Той не отвори очи; беше сякаш не иска да ме види.
— Погледни се, Бела. Тогава ми кажи дали не съм чудовище.
Наранена, шокирана, последвах инструкциите му без да мисля и затаих дъх.
Какво се бе случило с мен? Не можех да разбера пухкавия бял сняг, който бе полепнал по кожата ми. Поклатих глава и каскада от бяло се понесе от косата ми.
Хванах едно меко бяло нещо между два пръста. Беше част от пълнеж.
— Защо съм покрита с пера? — Попитах, объркана.
Той издиша нетърпеливо.
— Захапах възглавница. Или две. Не за това говоря.
— Ти… си захапал възглавница. Защо?
— Виж, Бела! — почти изръмжа той. Той хвана ръката ми — много предпазливо — и я протегна. — Виж това!
Този път разбрах какво имаше предвид.
Под покривката от пера големи лилавеещи синини бях започнали да разцъфват върху бледата кожа на ръката ми. Очите ми проследиха следата, която те формираха до рамото ми и после надолу към ребрата ми. Издърпах ръката си, за да пипна едно обезцветяване на лявата ми ръка, гледайки го как избледнява, когато го докоснах и после пак се появява. Болеше малко.
Толкова леко, че едва ме докосваше, Едуард постави ръката си срещу синините, една по една, напасвайки дългите си пръсти към мотивите.
— О — Казах аз.
Опитах се да си спомня това — да си спомня болката — но не можех. Не можех да си спомня момента, в който хватката му бе била прекалено стегната, ръцете му — прекалено груби върху мен. Спомнях си само, че исках да ме притисне по-силно към себе си и че бях доволна, когато го направеше.
— Аз… толкова съжалявам, Бела. — Прошепна той докато аз гледах синините. — Знаех си. Аз не трябваше да… — Той издаде нисък отвратен звук дълбоко в гърлото си. — Съжалявам повече, отколкото мога да ти опиша.
Той прехвърли ръката си през лицето си и застана напълно неподвижно.
Останах, за един дълъг момент, в пълно удивление, опитвайки се да разгадая — сега след като разбирах — тази мистерия. Беше толкова противоположно на начина, по който се чувствах, че беше трудно за осъзнаване.
Шокът се уталожи малко по малко, не оставяйки нищо, освен липсата си. Празнота. Умът ми беше празен. Не можех да измисля какво да кажа. Как можех да му обясня по правилния начин? Как можех да го направя толкова щастлив, колкото бях — бях преди момент?
Докоснах ръката му и той не реагира. Обвих пръстите си около китката му и се опитах да издърпам ръката от лицето му, но можех със същия успех да дърпам скулптура.
— Едуард.
Той не помръдна.
— Едуард?
Нищо. Значи това щеше да е монолог, тогава.
— Аз не съжалявам, Едуард. Аз съм… дори не мога да ти обясня. Толкова съм щастлива. Това не го описва. Не се сърди. Недей. Наистина съм д…
— Не казвай думата добре. — Гласът му беше студен като лед. — Ако цениш разума ми, не казвай, че си добре.
— Но аз съм — прошепнах.
— Бела — почти простена той — Недей.
— Не. Ти недей, Едуард.
Той премести ръката си; златните му очи ме гледаха колебливо.
— Не проваляй това — казах му — Аз. Съм. Щастлива.
— Наистина го провалих — прошепна той.
— Престани — казах рязко.
Чух зъбите му да скърцат.
— Ъгх! — изръмжах — Защо не можеш да прочетеш мислите ми най-накрая? Толкова е неудобно да съм умствено няма!
Очите му се разшириха малко, беше разсеян въпреки всичко.
— Това е нещо ново. Ти обожаваш факта, че не мога да чета мислите ти.
— Не и днес.
Той ме зяпна.
— Защо?
Вдигнах ръце в раздразнение, чувствайки болка в рамото, която игнорирах. Дланите ми паднаха върху гърдите му с остро плясване.
— Защото цялата тази разправия щеше да бъде напълно ненужна, ако можеше да видиш как се чувствам точно сега! Или поне преди пет минути! Бях съвършено щастлива. Абсолютно и напълно блажено. Сега — е, всъщност съм малко бясна.