— Какво мислиш? — попитах, завъртайки се, за да може да види от всеки ъгъл.
Той прочисти гърло.
— Изглеждаш красива. Както винаги.
— Благодаря — казах малко кисело.
Бях прекалено уморена да се съпротивлявам на порива да се покатеря бързо в мекото легло. Той обви ръцете си около мен и ме придърпа до гърдите си, но това беше рутина — беше прекалено горещо за спане без неговото хладно тяло.
— Ще направим сделка — казах сънливо.
— Няма да правя никакви сделки с теб — отговори той.
— Дори не си чул какво предлагам.
— Няма значение.
Въздъхнах.
— По дяволите. А аз наистина исках… Е, добре.
Той извъртя очи.
Затворих моите и оставих стръвта там. Прозях се.
Отне само минута — не достатъчно, за да се унеса.
— Добре. Какво искаш?
Стиснах зъби за секунда, борейки се с една усмивка. Ако имаше нещо, на което можеше да устои, то това беше възможността да ми даде нещо.
— Ами, мислех си… Знам, че цялото нещо с Дартмут трябваше да бъде просто история за прикритие, но честно, един семестър в колежа вероятно не би ме убил — казах, повтаряйки думите му отпреди много време, когато се бе опитал да ме убеди да отложа превръщането във вампир. — Чарли би се зарадвал на истории от Дартмут, обзалагам се. Разбира се, би било малко неловко ако не мога да смогвам с гениите. И все пак… осемнайсет, деветнайсет. Всъщност няма толкова голяма разлика. Няма да ми пораснат пачи крака следващата година, все пак.
Той утихна за един дълъг момент. Тогава, с нисък глас, той каза:
— Би изчакала. Би останала човек.
Задържах езика си, оставяйки го да възприеме предложението ми.
— Защо ми го причиняваш? — каза той през зъби, с изведнъж ядосан тон. — Не е ли достатъчно трудно и без всичко това? — Той грабна шепа дантела, която се бе нагънала на бедрото ми. За момент си помислих, че ще я откъсне. Тогава ръката му се отпусна. — Няма значение. Няма да правя сделки с теб.
— Искам да отида в колеж.
— Не, не искаш. И няма нищо, за което си струва да рискуваме живота ти отново. За което си струва да те нараня.
— Но аз искам да отида. Е, всъщност не толкова да отида в колеж, колкото да остана още малко човек.
Той затвори очи и издиша през носа си.
— Подлудяваш ме, Бела. Не сме ли водили този спор милиони пъти, ти винаги молейки да станеш вампир без забавяне?
— Да, но… е, имам причина да съм човек, която нямах преди.
— Каква е тя?
— Познай — казах и се надигнах от възглавницата, за да го целуна.
Той отвърна на целувката ми, но не по начин, който да ме накара да мисля, че печеля. Беше по-скоро сякаш внимаваше да не нарани чувствата ми; абсолютно и влудяващо се контролираше. Нежно, той ме издърпа и ме прегърна до гърдите си.
— Токова си човечна, Бела. Управлявана от хормоните си. — Той се засмя.
— Това е цялата идея, Едуард. Харесва ми тази част от това да съм човек. Не искам да се отказвам от това все още. Не искам да премина през годините, в които ще бъда подлудена за кръв новородена, за да може някаква част от това да се завърне при мен.
Аз се прозинах, а той се усмихна.
— Уморена си. Заспивай, любима. — Той започна да тананика приспивната песен, която бе композирал за мен, когато се бяхме запознали.
— Чудя се защо съм толкова уморена. — Измънках саркастично. — Това не може да е част от плана ти или нещо такова.
Той просто се изхили веднъж и се върна към тананикането.
— Имайки се предвид колко съм уморена, човек би си помислил, че ще спя по-добре.
Песента прекъсна.
— Спиш като заклана, Бела. Не си казала и дума насън откакто пристигнахме. Ако не беше хъркането щях да се притесня, че влизаш в кома.
Игнорирах заяждането с хъркането; не хърках.
— Не се въртя? Това е странно. Обикновено се мятам по цялото легло, когато имам кошмари. И крещя.
— Сънуваш кошмари?
— При това много колоритни. Ужасно ме изморяват — прозях се. — Не мога да повярвам, че не дърдоря по цяла нощ.
— За какво са?
— За различни неща — но и същите, нали знаеш, заради цветовете.
— Цветове?
— Всичко е толкова ярко и реално. Обикновено, когато сънувам, го знам. При тези, не знам, че съм заспала. Това ги прави още по-страшни.
Той звучеше притеснен, когато проговори отново.
— Какво те плаши?
Потреперих леко.
— Основно… — поколебах се.
— Основно? — притисна ме той.
Не бях сигурна защо, но не исках да му казвам за детето в повтарящият се кошмар; имаше нещо лично в този конкретен ужас. Така че, вместо да му дам пълното описание, му представих само един елемент. Определено достатъчно плашещ за който и да е друг.