— Отсега.
— Знаеш ли колко яйца опустоши тази седмица? — Той издърпа кошчето за боклук изпод мивката — беше пълно с празни сини картонени кутии.
— Странно — казах, след като преглътнах една гореща хапка. — Това място разбърква апетита ми. — И със сънищата ми, и с вече оскъдния ми баланс. — Но ми харесва тук. — Може би ще трябва да тръгнем скоро, обаче, нали, за да стигнем до Дартмут навреме? Уау, предполагам, че ще трябва да си намерим и място, където да живеем и така нататък, също.
Той седна до мен.
— Можеш да се откажеш от преструвките за колежа — получи каквото искаше. А и не сме направили сделка, така че нямаш задължения.
Изпръхтях.
— Не беше преструвка, Едуард. Аз не прекарвам свободното си време да кроя планове като някои хора. Какво можем да направим, за да изтощим Бела днес? — казах аз в жалка имитация на гласа му. — Той се засмя, не засрамен. — Наистина искам още малко да бъда човек. — Наклоних се за да прокарам ръка през голите му гърди. — Не ми е достатъчно.
Той ми хвърли съмнителен поглед.
— За това? — попита той, хващайки ръката ми когато се придвижи към стомаха му. — Сексът е бил разковничето през цялото време? — Той извъртя очи. — Ама защо не се сетих за това? — измънка той саркастично. — Можех да си спестя много спорове.
Засмях се.
— Да, вероятно.
— Толкова си човечна — каза той отново.
— Знам.
Намек за усмивка разтегна устните му.
— Отиваме в Дартмут? Наистина?
— Вероятно ще се проваля след един семестър.
— Ще ти бъда частен учител. — Усмивката вече беше широка. — Ще заобичаш колежа.
— Мислиш ли, че ще можем да си намерим апартамент толкова късно?
Той направи гримаса, изглеждайки виновно.
— Ами ние, така де, вече имаме къща там. Нали знаеш, за всеки случай.
— Купил си къща?
— Недвижимите имоти са добра инвестиция.
Повдигнах една вежда и оставих темата.
— Значи сме готови, тогава.
— Ще трябва да видя дали ще можем да задържим колата ти за „преди“ малко по-дълго…
— Да, боже опази да не съм защитена от танкове.
Той се ухили.
— Колко още можем да останем? — попитах.
— Добре сме откъм време. Още няколко седмици, ако искаме. И после можем да посетим Карлайл преди да отидем в Ню Хемпшир. Можем да прекараме Коледа с Рене…
Думите му обрисуваха едно много щастливо бързо постижимо бъдеще, освободено от болката на всички включени в него. Чекмеджето „Джейкъб“, почти забравено, изтрака и аз измених мисълта си — на почти всички.
Това не ставаше по-лесно. Сега, след като бях открила точно колко хубаво може да е да си човек, беше изкушаващо да оставя плановете си в забвение. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет… Имаше ли наистина значение? Нямаше да се променя толкова за една година. И да бъда човек с Едуард… Изборът ставаше по-коварен с всеки следващ ден.
— Няколко седмици — съгласих се. И тогава, защото изглежда никога нямаше достатъчно време добавих. — Та, мислех си — нали знаеш какво исках да кажа за практиката преди?
Той се засмя.
— Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Мисля, че почистващия персонал е тук.
Искаше да задържа тази мисъл. Това означаваше ли, че няма да има повече проблеми с практикуването? Усмихнах се.
— Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг…
— Не ми се излиза. Няма да се катеря по острова днес. Искам да остана тук и да гледам филм.
Той присви устни, опитвайки се да не се смее на сърдитият ми тон.
— Добре, както искаш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?
— Не съм чула чукане.
Той наклони глава настрани, заслушвайки се. Половин секунда по-късно прозвуча леко, боязливо почукване на вратата. Той се ухили и се запъти към коридора.
Закрачих към рафтовете под големия телевизор и прегледах заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Имаха повече дивидита от видеотека.
Можех да чуя ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше в коридора, обяснявайки на, както ми звучеше, перфектен португалски. Още един, по-груб човешки глас отговори на същия език.
Едуард ги въведе в стаята, сочейки към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха невероятно ниски и тъмни до него. Единият беше закръглен мъж, а другата — деликатна жена, челата и на двамата бяха набраздени. Едуард жестикулира към мен с горда усмивка и чух името си, смесено в поток от непознати думи. Изчервих се малко като си помислих за бъркотията в бялата стая, с която щяха скоро да се сблъскат. Малкият мъж ми се усмихна учтиво.
Но дребничката жена с кожа като кафе не се усмихна. Тя ме зяпаше със смесица от шок, притеснение и основно първичен страх. Преди да мога да реагирам, Едуард им направи знак да го последват към кокошарника и те изчезнаха.