Когато той се появи отново, беше сам. Той закрачи уверено към мен и ме прегърна.
— Какво й има на нея? — прошепнах напрегнато, спомняйки си паникьосаното й изражение.
Той вдигна рамене невъзмутимо.
— Кори е част от индианците Такуна. Била е възпитана да бъде по-суеверна — или би могла да го наречеш, по-наясно — от тези, които живеят в модерния свят. Тя подозира какво съм, или поне е достатъчно близо. — Той все още не звучеше притеснено. — Тук имат свои собствени легенди. Либишоменът — кръвопиещ демон, който ловува изключително и само красиви жени. — Той ме погледна похотливо.
Само красиви жени? Е, това си беше ласкателство.
— Изглеждаше ужасена — казах.
— Тя е, но основно се притеснява за теб.
— За мен?
— Притеснява се защо съм те довел тук, сама. — Той се засмя мрачно и погледна към стената от филми. — Е, защо не избереш нещо, което да гледаме? Това е приемливо човешко нещо.
— Да, убедена съм, че един филм ще я убеди, че си човек. — Засмях се и заключих ръцете си около врата му, повдигайки се на пръсти. Той се наведе, за да мога да го целуна и тогава ръцете му се затегнаха около мен и ме повдигнаха от пода, за да не се налага да се превива.
— Филм, филм — Измънках, когато устните му се преместиха на гърлото ми, прокарвайки пръстите си в бронзовата му коса.
Тогава чух рязко поемане на въздух и той ме постави на земята бързо. Кори стоеше замръзнала в коридора, с пера в черната си коса, с голяма купчина от още пера в ръце и с изражение на ужас върху лицето си. Тя ме зяпна, премествайки погледа си, когато аз се изчервих и погледнах надолу. Тогава се съвзе и измърмори нещо, което дори и на непознат език очевидно беше извинение. Едуард се усмихна и отговори с дружелюбен тон. Тя извърна очите си и продължи надолу по коридора.
— Тя си мислеше, каквото си мисля, че си мислеше, нали? — смънках.
Той се засмя на обърканото ми изречение.
— Да.
— Ето — казах, протягайки се и избирайки филм случайно — Пусни това и можем да се преструваме, че го гледаме.
Беше стар мюзикъл със усмихнати личица и бухнали рокли отпред.
— Много медено месечно — одобри Едуард.
Докато актьорите на екрана танцуваха през жизнерадостната начална песен, аз се изтегнах на дивана, сгушена в прегръдките на Едуард.
— Ще се преместим ли обратно в бялата стая сега? — зачудих се разсеяно.
— Не знам… вече обезобразих таблата в другата стая отвъд поправка — може би ако ограничим разрушението до една част на къщата Есме може да ни покани отново някой ден.
Усмихнах се широко.
— Значи ще има още унищожение?
Той се засмя на изражението ми.
— Мисля, че ще е по-безопасно да е с предварителна подготовка, отколкото ако те чакам пак да ме нападнеш.
— Би било само въпрос на време — съгласих се небрежно, но пулсът ми препускаше през вените ми.
— Нещо има на сърцето ти ли?
— Нем. Здрава съм като кон. — Спрях за момент. — Би ли искал да проучим зоната на разрушение сега?
— Може би било по-учтиво да изчакаме докато сме сами. Ти може и да не забелязваш когато разпарчетосвам мебелировката, но това най-вероятно би изплашило тях.
Всъщност вече бях забравила хората в другата стая.
— Вярно. По дяволите.
Густаво и Кори се движеха тихо из къщата докато аз чаках нетърпеливо да приключат и се опитах да обърна внимание на хепиенд-а. Започваше да ми се доспива — макар, според Едуард, да бях проспала половината ден — когато един груб глас ме стресна. Едуард се поизправи, задържайки ме гушната до него и отговори на Густаво свободно на португалски. Густаво кимна и закрачи тихо към предната врата.
— Приключили са — каза ми Едуард.
— Значи това означава, че сме сам сами сега?
— Какво ще кажеш за обяд първо? — предложи той.
Прехапах устната си, разкъсвана от дилемата. Аз си бях доста гладна.
С усмивка той взе ръката ми и ме поведе към кухнята. Познаваше лицето ми толкова добре, че нямаше значение, че не може да чете мислите ми.
— Това излиза извън контрол — оплаках се когато най-накрая се почувствах сита.
— Искаш ли да поплуваш с делфините този следобед — да изгориш калориите? — попита той.
— Може би по-късно. Имах друга идея за изгаряне на калории.
— И каква беше тя?
— Ами, има ужасно много останали табли…
Но не довърших. Вече ме беше грабнал в обятията си и устните му заглушиха моите, докато ме носеше с нечовешка скорост към синята стая.