— Бела? Какво има?
Все още не можех да отговоря. Той ме прегърна притеснено, махайки косата от лицето ми, изчаквайки докато можех да дишам отново.
— Проклето развалено пиле — простенах.
— Добре ли си? — гласът му беше загрижен.
— Добре съм — изпъхтях. — Хранително натравяне е. Не трябва да виждаш това. Махай се.
— Малко вероятно, Бела.
— Махай се — простенах отново, борейки се да се изправя, за да мога да изплакна устата си. Той ми помогна нежно, игнорирайки слабите тласъци, насочени към него.
След като устата му беше чиста той ме занесе до леглото и ме сложи да седна внимателно, подпирайки ме с ръцете си.
— Хранително натравяне?
— Да — изграках. — Направих си пилешко миналата нощ. Имаше гаден вкус, затова го изхвърлих. Но изядох няколко хапки първо.
Той постави студената си ръка на челото ми. Чувството беше хубаво.
— Как се чувстваш сега?
Обмислих това за момент. Гаденето бе преминало толкова внезапно, колкото се бе появило и се чувствах както всяка друга сутрин.
— Доста нормално. Малко гладна, всъщност.
Накара ме да изчакам един час и да погълна една голяма чаша вода преди да ми изпържи яйца. Чувствах се съвършено нормално, само малко уморена от това, че бях станала по средата на нощта. Той пусна CNN — бяхме толкова откъснати от останалия свят, че трета световна война можеше да се е разразила и ние нямаше да сме разбрали — и аз излегнах сънливо в скута му.
Новините ме отегчиха и се извъртях, за да го целуна. Също като тази сутрин — остра болка в стомаха ми, когато помръднах. Наклоних се далеч от него, притиснала здраво устата си с ръка. Знаех, че този път няма да успея до банята, така че се затичах към кухненската мивка.
Той отново държеше косата ми.
— Може би трябва да се върнем в Рио и да се консултираме с лекар — предложи той притеснено когато изплаквах устата си след това.
Поклатих глава и завих към коридора. Докторите означаваха игли.
— Ще се оправя след като си измия зъбите.
Когато имах по-добър вкус в устата си, зарових из куфара си за малката аптечка за първа помощ, която ми бе опаковала Алис. Вдигнах малката синя кутийка и я зяпнах за един дълъг момент, забравяйки всичко друго.
Тогава започнах да броя наум. Веднъж. Два пъти. Отново.
Почукването ме стресна; малката кутийка падна обратно в куфара.
— Добре ли си? — попита Едуард през вратата. — Пак ли ти прилоша?
— И да и не — казах, но гласът ми звучеше приглушено.
— Бела? Моля те, мога ли да вляза? — Сега вече притеснено.
— Д… добре?
Той влезна и прецени позата ми, седнала с кръстосани крака на пода до куфара, и изражението ми, празно и завеяно. Той седна до мен, веднага плъзгайки ръката си по челото ми.
— Какво не е наред?
— Колко дни минаха от сватбата ни? — прошепнах.
— Седемнадесет — отговори той автоматично. — Бела, какво има?
Отново броях. Изправих един пръст, давайки му знак да изчака, и изговарях числата за себе си. Никога не бях грешала за дните преди. Бяхме били тук повече, отколкото си мислех. Започнах отново.
— Бела — прошепна той напрегнато. — Губя си разума.
Опитах се да преглътна. Не се получи. Затова затърсих из куфара и зарових, докато не намерих малката кутийка с тампони отново. Повдигнах ги леко.
Той ме загледа в объркване.
— Какво? Искаш да класифицираш болестта като ПМС?
— Не — успях да изкарам думите — Не, Едуард. Опитвам се да ти кажа, че менструацията ми закъснява с пет дена.
Изражението му не се промени. Беше сякаш не бях казала нищо.
— Не мисля, че имам хранително натравяне — добавих.
Той не реагира. Беше се превърнал в скулптура.
— Сънищата — измърморих на себе си с равен глас. — Дългото спане. Плакането. Всичката храна. Ах. Ах. Ах.
Погледът на Едуард изглеждаше стъклен, сякаш вече не можеше да ме види.
Каро по рефлекс, почти неволно, ръката ми се спусна към стомаха ми.
— Ах! — изписках отново.
Скочих на крака, изплъзвайки се от неподвижните ръце на Едуард. Не се бях преоблякла от малките копринени панталонки и потниче, които бях облякла за спане. Вдигнах синята материя и се загледах в стомаха си.
— Невъзможно — прошепнах.
Нямах абсолютно никакъв опит с бременността или бебетата, или с която и да е част от този свят, но не бях идиот. Бях гледала толкова много филми и телевизионни шоута, за да знам, че това не беше начина, по който ставаха нещата. Закъсняваше ми само с пет дни. Ако бях бременна тялото ми дори не трябваше да е регистрирало този факт. Нямаше да имам сутрешно гадене. Нямаше да съм променила навиците ми на сън или хранене.
И определено нямаше да имам малка, но откроена издутина стърчаща над бедрата ми.