В същия този момент телефона на Едуард звънна, пронизително и настойчиво. Нито един от нас не помръдна. Той звъня отново и отново. Опитах се да не го чувам, докато притисках пръстите си към стомаха си, чакайки. В огледалото изражението ми вече не беше ужасено — вече беше учудено. Едва забелязах когато странните сълзи започнаха да се стичат тихомълком по бузите ми.
Телефонът продължи да звъни. Искаше ми се Едуард да го вдигне — имах важен момент. Вероятно най-големият в живота ми.
Звън! Звън! Звън!
Накрая досадата надделя над всичко останало. Коленичих до Едуард — открих, че се движа внимателно, съзнавайки хиляди пъти по-добре движенията, които правех — и затупах джобовете му, докато не намерих телефона. Почти очаквах да излезе от транса и да го вдигне сам, но той беше съвършено неподвижен.
Разпознах номера и можех лесно да позная защо се обажда.
— Здрасти, Алис — казах аз. Гласът ми не беше много по-добре от преди. Прочистих гърлото си.
— Бела? Бела, добре ли си?
— Да. Ъм. Карлайл там ли е?
— Тук е. Какъв е проблема?
— Не съм… сто процента… сигурна…
— Едуард добре ли е? — попита тя предпазливо. Извика името на Карлайл и после поиска да знае — Защо той не вдигна телефона? — преди да мога да отговоря на първия въпрос.
— Не съм сигурна.
— Бела, какво става? Току-що видях…
— Какво си видяла?
Имаше мълчание.
— Ето ти Карлайл — каза тя накрая.
Чувството беше сякаш ледена вода бе инжектирана във вените ми. Ако Алис бе имала видение за мен и дете със зелени очи и ангелско лице в ръцете ми щеше да ми отговори, нали?
Докато изчаках секундата, която отне на Карлайл да проговори, видението, което си бях представила за Алис затанцува зад клепачите ми. Дребничко, красиво малко бебе, дори по-красиво от момченцето в съня ми — малък Едуард в ръцете ми. Топлина се разпростря през вените ми, прогонвайки леда.
— Бела, Карлайл е. Какво става?
— Аз… — не бях сигурна как да отговоря. Щеше ли да се засмее на заключенията ми, да ми каже, че съм луда? Да не би да имах още един колоритен сън? — Малко съм притеснена за Едуард… Могат ли вампирите да изпадат в шок?
— Бил ли е наранен? — гласът на Карлайл изведнъж стана притеснен.
— Не, не — успокоих го. — Просто… хванат в гръб.
— Не разбирам, Бела.
— Мисля… ами, мисля, че… може би… може да съм… — Поех си дълбоко дъх. — Бременна.
Сякаш, за да подкрепи твърдението ми, усетих още едно малко побутване в стомаха си. Ръката ми полетя към зоната.
След дълга пауза, медицинското образование на Карлайл се намеси.
— Кога беше първият ден на менструалният ти цикъл?
— Шестнадесет дни преди сватбата. — Бях направила сметките наум достатъчно старателно преди това, за да мога сега да отговоря с точност.
— Как се чувстваш?
— Странно — казах му и гласът ми изневери. Още една серия от сълзи потече по бузите ми. — Това ще прозвучи налудничаво… виж, знам, че е прекалено рано за каквото и да е от тези неща. Може би аз съм луда. Но имам странни сънища, и ям през цялото време, и повръщам и… и… кълна се, нещо току-що помръдна в мен.
Главата на Едуард рязко се изправи.
Въздъхнах с облекчение.
Едуард протегна ръката си за телефона, а лицето му беше бяло и безизразно.
— Ъм, мисля, че Едуард иска да говори с теб.
— Дай ми го — каза Карлайл с напрегнат глас.
Не съвсем сигурна, че Едуард може да говори, поставих телефона в протегнатата му ръка.
Той притисна телефона към ухото си.
— Възможно ли е? — прошепна.
Слушаше дълго време, зяпайки празно в нищото.
— А Бела? — попита той. Ръката му се обви около мен докато говореше, придърпвайки ме близо до него.
Слушаше, за време, което ми изглеждаше много дълго, и тогава каза:
— Да. Да, ще го направя.
Махна телефона от ухото си и натисна бутона за край. Веднага набра нов номер.
— Какво каза Карлайл? — попитах нетърпеливо.
Едуард отговори с безжизнен глас.
— Мисли, че си бременна.
Думите изпратих топъл трепет по гръбнака ми. Малкият побутвач в мен се развълнува.
— На кой се обаждаш сега? — попитах когато той допря отново телефона до ухото си.
— Летището. Отиваме си у дома.
Едуард говореше по телефона повече от час, без прекъсване. Предположих, че уреждаше полета ни към дома, но не можех да съм сигурна, защото не говореше на английски. Звучеше сякаш спори; говореше през зъби доста.
Докато спореше, опаковаше. Въртеше се из стаята като ядосано торнадо, оставяйки по-скоро ред, отколкото разрушение, по пътя си. Хвърли куп от дрехите ми на леглото без да ги гледа, така че предположих, че е време да се обличам. Той продължи спора си докато се преобличах, жестикулирайки с резки, раздразнени движения.