Когато повече не можех да понасям яростната енергия, излъчваща се от него, тихо напуснах стаята. От неговата маниакална концентрация ми се гадеше — не като сутрешното гадене, просто ми беше неудобно. Щях да изчакам някъде другаде да премине настроението му. Не можех да говоря с този леден, фокусиран Едуард, който честно казано ме плашеше малко.
Още веднъж се оказах в кухнята. Имаше опаковка сладки на шкафа. Започнах да дъвча отнесено, зяпайки през прозореца в пясъка, и в камъните, и в дърветата, и в океана, всичко блестящо под слънцето.
Някой ме сръга.
— Знам — казах. — И на мен не ми се тръгва.
Загледах се през прозореца за момент, но побутвачът не отговори.
— Не разбирам — прошепнах. — Какво не е наред тук?
Изненадващо, определено. Смайващо, дори. Но нередно?
Не.
Тогава защо Едуард беше толкова бесен? Той беше този, на който му се искаше брак, наложен поради бременност.
Опитах се да го разбера.
Може би не беше толкова объркващо, че Едуард искаше да се приберем веднага. Би искал Карлайл да ме прегледа, да се убеди, че предположението ми е правилно — макар, че нямаше съмнение за мен вече. Вероятно биха искали да разберат защо съм толкова бременна вече, с издутината и побутването и всичкото това. Това не беше нормално.
Веднага щом си помислих за това, бях сигурна, че съм го разгадала. Трябваше да е ужасно притеснен за бебето. Не бях стигнала до това да откача още. Мозъкът ми работеше по-бавно от неговият — все още беше заседнал на това да се удивлява на картинката, която си бях съставила преди; малкото дете с очите на Едуард — зелени, като неговите, когато е бил човек — лежащо, бледо и красиво, в ръцете ми. Надявах се да има изцяло лицето на Едуард, без намеса от моето собствено.
Беше странно колко внезапно и напълно необходимо бе станало това видение. От онова малко докосване, целият свят се бе преобърнал. Където някога имаше само едно нещо, без което не можех да живея, сега имаше две. Нямаше разделение — любовта ми не се беше разделила между двамата; не беше така. По-скоро сякаш сърцето ми беше пораснало, издуло се бе до двоен размер. С всичкото допълнително място — вече запълнено. Увеличението беше почти замайващо.
Никога не бях разбрала болката и възмущението на Розали преди това. Никога не си се бях представяла като майка, никога не го бях искала. Би било лесно да уверя Едуард, че не беше жертва за мен да се откажа от това да имам деца заради него, защото наистина не беше. Децата, като абстрактно понятие, никога не ми се бяха понравили. Изглеждаха ужасно шумни същества, често с капеща някаква форма на слуз от тях. Никога не си бях имала много работа с тях. Когато си бях мечтала Рене да ме снабди с братче, винаги си бях представяла по-голям брат. Някой, който да се грижи за мен, а не обратното.
Това дете, детето на Едуард, беше различен случай.
Исках го, както исках въздух. Не избор — нужда.
Може би просто имах ужасно въображение. Може би затова не бях могла да си представя, че ще ми хареса да съм омъжена, докато не се оказах такава — неспособна да разбера, че бих искала бебе, докато едно такова вече не беше на път…
Когато поставих ръка на стомаха си, чакайки следващото побутване, сълзи затекоха по бузите ми отново.
— Бела?
Обърнах се, внимателно, заради тона му. Беше прекалено студен, прекалено внимателен. Лицето му пасваше на гласа му, празно и неумолимо.
И тогава видя, че плача.
— Бела! — Той прекоси стаята за секунда и положи ръцете си на лицето ми. — Боли ли те?
— Не, не…
Той ме придърпа към гърдите си.
— Не се страхувай. Ще си бъдем у дома след шестнадесет часа. Ще се оправиш. Карлайл ще бъде готов докато стигнем. Ще се погрижим за това и ще се оправиш, ще се оправиш.
— Ще се погрижим за това? Какво имаш предвид?
Той се наклони назад и ме погледна в очите.
— Ще извадим това нещо, преди да може да нарани която и да е част от теб. Не се плаши. Няма да му позволя да те нарани.
— Това нещо? — издишах рязко.
Той рязко отклони поглед от мен към предната врата.
— По дяволите! Забравих, че Густаво ще идва днес. Отървавам се от него и се връщам веднага. — Той изхвърча от стаята.
Сграбчих плота за опора. Коленете ми се бяха разтреперели.
Едуард току-що бе нарекъл моят малък побутвач — нещо. Каза, че Карлайл ще се го извади.
— Не — прошепнах.
Бях го разбрала грешно преди това. Не го интересуваше бебето изобщо. Искаше да го нарани. Красивата картина в главата ми се смени рязко, превърна се в нещо тъмно. Красивото ми бебе плачеше, слабите ми ръце не бяха достатъчни да го защитят…