— Всъщност тройка — поправи ме Куил — Изпусна партито. Беше на тема „Принцеса“. Накара ме да нося корона и тогава Емили предложи да използват гримчетата й — играчка върху мен.
— Уау, наистина съжалявам, че не съм бил наоколо да видя това.
— Не се притеснявай, Емили има снимки. Всъщност изглеждам много готино.
— Такъв си наивник.
Куил вдигна рамене.
— Клер си прекара добре. Това беше идеята.
Извъртях очи. Беше трудно да си около белязани хора. Без значение в кой етап са — на път да минат под венчилото като Сам или просто бивайки малтретирани бавачки като Куил — спокойствието и сигурността, която излъчваха си беше направо предизвикваща гадене.
Клер изписка на раменете му и посочи към земята.
— Хубауо камъче, Квил! Жа мен, жа мен!
— Кое, хлапе? Червеното?
— Не чеувено!
Куил падна на колене — Клер изпищя и задърпа косата му като юздите на кон.
— Това, синьото?
— Не, не, не… — малкото момиченце изпя, радостна от новата си игра.
Странната част беше, че Куил се забавляваше също толкова, колкото и тя. Нямаше онзи вид физиономия, която повечето от майките и бащите сред туристите имаха вида кога-ще-дойде-време-за-дрямката? Никога не можеше да се види истински родител, толкова ентусиазиран да играе каквато там глупава игра отрочето му беше измислило. Бях виждал Куил да играе на „Къде е бебето?“ — цял час без да му омръзне. А дори не можех да му се подигравам за това — прекалено много му завиждах.
Макар да мислех, че е гадно, че той имаше още четиринадесет години маймунско поведение пред себе си, докато Клер стане на неговата възраст — за Куил, поне, беше хубаво, че върколаците не остаряваха. Но дори и всичкото това време не го притесняваше особено.
— Куил, някога мислел ли си за среща с момичета? — попитах.
— Хъх?
— Не, не жъуто! — извряка Клер.
— Нали знаеш. С истинско момиче. Имам предвид само за сега, нали? През вечерите ти в отпуска от задълженията на бавачка.
Куил ме зяпна, долната му челюст висеше отворена.
— Хубауо камъче! Хубауо камъче! — изврещя Клер когато той не предложи друг вариант. Тя го прасна по главата с малкото си юмруче.
— Съжалявам Клери-бери. А това лилавото?
— Не — изкиска се тя — Не уиуаво.
— Подскажи ми. Моля ти се, хлапе.
Клер го премисли.
— Желено — каза накрая тя.
Куил зяпна камъните, изучавайки ги. Той избра четири камъка в различни нюанси на зеленото и й ги предложи.
— Познах ли?
— Йей!
— Кой?
— Шииииичките!!
Тя сви ръчичките си в шепи и той изсипа малките камъчета в тях. Тя се засмя и веднага го удари по главата с тях. Той примигна драматично, изправи се на крака и закрачи към паркинга. Вероятно се притесняваше, че ще й стане студено в мокрите й дрехи. Беше по-зле от която и да е параноична, прекалено закрилнически настроена майка.
— Съжалявам, ако съм бил нахален, човече, за това с момичетата — казах.
— Не — е, няма проблем — каза Куил — Просто ме изненада, затова. Не го бях обмислял.
— Обзалагам се, че би разбрала. Нали знаеш, когато порасне. Няма да се ядоса, че си имал живот, когато тя е била в пелени.
— Не, знам. Сигурен съм, че би разбрала това.
Той не каза нищо друго.
— Но ти няма да го направиш, нали? — предположих.
— Не мога да го видя — каза той тихо. — Не мога да си го представя. Просто не… виждам никого по този начин. Не забелязвам момичетата вече, нали разбираш. Не виждам лицата им.
— Събери това с коронката и грима и може би Клер ще трябва да се тревожи за различен вид конкуренция.
Куил се засмя и ми прати въздушни целувки.
— Свободен ли си този петък, Джейкъб?
— Ще ти се — казах и направих физиономия. — Макар че, предполагам че съм.
Той се поколеба за секунда и каза:
— А ти някога мислил ли си за срещи с момичета?
Въздъхнах. Предполагам, че си го изпросих.
— Знаеш ли, Джейк, може би ти трябва да помислиш за намирането на живот.
Той не го каза като шега. Гласът му беше изпълнен със съчувствие. Това влоши нещата.
— И аз не ги виждам, Куил. Не виждам лицата им.
Куил също въздъхна. Надалеч, прекалено тихо, за да чуе някой от вълните, освен ние двамата, в гората се надигна вой.
— По дяволите, това е Сам — каза Куил. Ръцете му полетяха нагоре, за да докоснат Клер, сякаш за да се увери, че е още там. — Не знам къде е майка й!
— Ще видя какво има. Ако имаме нужда от теб, ще те известя. — Изговорих бързо думите. Излязоха слети заедно и нечленоразделни. — Хей, защо не я заведеш при семейство Клиъруотър? Сю и Били може да я наглеждат, ако трябва. Може да знаят какво става, така или иначе.
— О’кей… изчезвай, Джейк.