Изчезнах, бягайки не към черния път през буренясалата ограда, а по най-кратката линия към гората. Прескочих първата линия плавеи и си проправих път през шипките, все още бягайки. Усетих лекото сълзене в очите си, когато бодлите се врязаха в кожата ми, но ги игнорирах. Одраскването щеше да е заздравяло преди да стигна до дърветата.
Минах напряко зад магазина и се изстрелях през магистралата. Някой наду клаксона си след мен. Веднъж под прикритието на дърветата аз се затичах по-бързо с по-широк разкрач. Хората щяха да ме зяпат, ако тичах така на открито. Нормалните хора не можеха да тичат така. Понякога си мислех, че ще е забавно да се запиша в някое състезание като Олимпийските игри или нещо такова. Щеше да бъде готино да гледам израженията на атлетите, когато профучавах покрай тях. Само че бях абсолютно убеден, че тестовете, който правеха, за да се уверят, че не си на стероиди, щяха да покажат доста шантави неща в кръвта ми.
Веднага щом се оказах в дълбоката гора, непресичана от пътища или къщи аз се спрях рязко и се изхлузих от шортите ми. С бързи, упражнявани движения, ги навих и ги завързах към кожената връв на глезена ми. Докато все още я завързвах, започнах да се преобразявам. Огънят затрепери по гръбнака ми, предизвиквайки спазми на ръцете и краката ми. Отне само секунда. Жегата нахлу в мен и усетих лекия трепет, който ме превръщаше в нещо друго. Тупнах с тежките си лапи на покритата с бурени земя и протегнах гърба си с едно дълго движение.
Преобразяването беше много лесно когато бях концентриран така. Вече нямах проблеми с темперамента си. Освен когато ми пречеше. За половин секунда си спомних онзи ужасен момент на онова жалко подобие на сватба. Бях толкова полудял от гняв, че не можех да накарам тялото си да работи както трябва. Бях заклещен, треперещ и горящ, неспособен да се преобразя и да убия чудовището само на няколко метра от мен. Бе било толкова объркващо. Умирах да го убия. Изплашен да не нараня нея. Приятелите ми на пътя ми. И тогава, когато най-накрая успях да приема формата, която исках, заповедта на водача ми. Едикта на Алфата. Ако бяха само Ембри и Куил онази нощ, без Сам… щях ли да бъда способен да убия убиеца тогава?
Мразех, когато Сам налагаше закона така. Мразех чувството, че нямам избор. Че трябва да се подчинявам. И тогава осъзнах, че имам публика. Не бях сам в мислите си.
„Толкова самовглъбен през цялото време“ — помисли си Лия.
„Да, без лицемерие, Лия“ — отговорих на мислите й.
„Стига, момчета“ — каза ни Сам.
Настана мълчание и усетих как Лия трепна при думата „момчета“. Докачлива, както винаги.
Сам се престори, че не забелязва.
— Къде са Куил и Джаред?
— Куил взе Клер. Ще я води при семейство Клиъруотър.
— Хубаво. Сю ще се погрижи за нея.
„Джаред щеше да ходи при Ким.“ — помисли си Ембри. „Има шанс да не те е чул.“
Чу се ниско проръмжаване сред глутницата. Аз изстенах с тях. Когато Джаред се появеше нямаше съмнение, че все още щеше да си мисли за Ким. А никой не искаше да види с какво се занимаваха сега. Сам седна на задните си лапи и още един вой разкъса тишината. Беше сигнал и заповед в едно.
Глутницата се беше събрала на няколко мили източно от моята позиция. Запрепусках към гъстата гора към тях. Лия, Ембри и Пол също се приближаваха. Лия беше близо — скоро можех да чуя лапите й недалече в гората. Продължихме в паралелни линии, избирайки да не тичаме заедно.
— Ами няма да го чакаме цял ден. Ще трябва да ни настигне по-късно.
— К’во има, шефе? — поиска да знае Пол.
— Трябва да поговорим. Нещо се е случило.
Почувствах мислите на Сам да просветват през мен — и не само тези на Сам, но и тези на Сет, и на Колин, и на Брейди. Колин и Брейди — новите хлапета — бяха патрулирали със Сам днес, така че трябваше да знаят, каквото знаеше той. Не знаех защо Сет вече е тук и е наясно. Не беше негов ред.
— Сет, кажи им какво си чул.
Ускорих, исках да съм там. Чух Лия също да ускорява. Мразеше да я надбягват. Да бъде най-бързата беше единственото нещо, в което беше ненадмината.
— Надмини това, идиот такъв — изсъска тя и тогава наистина включи на скорост. Зарових ноктите си в почвата и се изстрелях напред.
Сам не изглеждаше в настроение да търпи обикновените ни глупости.
— Джейк, Лия, престанете.
Нито един от нас не забави. Сам изръмжа, но заряза темата.
— Сет?
— Чарли звъня наоколо, докато не намери Били у нас.
— Да, говорих с него — добави Пол.
Усетих спазъм да преминава през мен, когато чух Сет да споменава името на Чарли. Това беше. Чакането беше приключило. Затичах се по-бързо, насилвайки се да дишам, макар дробовете ми изведнъж да се бяха сковали. Коя история щеше да е?