Не бях сигурен какво да очаквам, но нямаше признаци на живот около голямата, бяла гробница. Разбира се, че знаеха, че съм тук.
Спрях двигателя и се заслушах в тишината. Сега можех да чуя напрегнатите, гневни шепоти точно от другата страна на широките двойни врати. Някой беше вкъщи. Чух името си и се усмихнах, щастлив от мисълта, че им причинявах малко стрес.
Поех една голяма глътка въздух — вътре щеше да е още по-зле — и взех стъпалата на верандата на един скок.
Вратата се отвори преди юмрукът ми да я докосне и докторът застана на нея, очите му печални.
— Здравей, Джейкъб — каза той, по-спокойно отколкото очаквах. — Как си?
Поех дълбоко въздух през устата си. Вонята, която се изливаше през вратата бе съкрушителна.
Бях разочарован, че Карлайл бе този, който отвори. Предпочитах Едуард да излезе през вратата с оголени зъби. Карлайл беше толкова… просто човек, или нещо подобно. Може би беше заради посещенията вкъщи, които правеше миналата пролет, когато бях потрошен. Но да го гледам в лицето и да знам, че бих го убил, ако можех, ме караше да се чувствам неудобно.
— Чух, че Бела се е върнала жива — казах аз.
— Ъ, Джейкъб, сега наистина не е най-подходящият момент.
На доктора изглежда също му беше неудобно, но не по начина, който очаквах.
— Не можем ли да направим това по-късно?
Ококорих се втрещен. Да не би да ме молеше да отложа смъртта за по-подходящо време?
И тогава чух гласа на Бела, дрезгав и остър, и не можех да мисля за нищо друго.
— Защо не? — попита тя някого. — И от Джейкъб ли пазим тайни? Какъв е смисълът?
Гласът й не беше каквото очаквах. Опитах се да си спомня гласа на младите вампири, с които се бяхме били през пролетта, но всичко, което помнех бе ръмжене. Може би онези новосъздадени, все пак не бяха имали острия, звънтящ тон на по-старите. Може би всички нови вампири звучаха пресипнали.
— Влез, моля те, Джейкъб — каза Бела по-силно, с дрезгав глас.
Очите на Карлайл се присвиха.
Чудех се дали Бела бе жадна. Моите очи също се свиха.
— Извини ме — казах на доктора, когато пристъпих към него. Беше трудно — беше против всичките ми инстинкти да обърна гръб на един от тях. Все пак не бе невъзможно. Ако имаше такова нещо като безопасен вампир, то това беше необичайно благородният водач.
Щях да стоя настрани от Карлайл, когато битката започнеше. Имаше достатъчно за убиване от тях, като изключа него.
Влязох странично в къщата, държейки гърба си към стената. Очите ми кръстосаха стаята — беше непозната. Последният път, когато бях тук, тя беше подготвена за парти. Сега всичко беше светло и бледо. Включително и шестте вампира стоящи до белия диван.
Те всички бяха тук, всички заедно, но не това ме смрази, когато се задържах на краката си, а челюстта ми падна до земята.
Беше Едуард с изражението върху лицето му.
Бях го виждал гневен, бях го виждал и арогантен, и веднъж го видях да страда. Но това, това бе далеч от агонията. Очите му бяха луди. Не вдигна поглед, за да ме погледне. Взираше се надолу към дивана до него, с изражение сякаш някой го бе подпалил.
Дори не можех да изпитам удоволствие от страданието му. Можех да се сетя само за едно нещо, което би го накрало да изглежда така, и проследих погледа му.
Видях я в същия момент, в който улових аромата й.
Топлата и ясна човешка миризма.
Бела бе наполовина скрита от облегалките, свита като ембрион, ръцете й обвити около коленете й. За секунда не можех да видя нищо, освен това, че тя все още бе тази Бела, която обичах, кожата й все още с нежен и блед прасковен цвят, очите й все още със същият шоколадово-кафяв цвят. Сърцето ми се разтуптя като странен и може би счупен брояч, и се зачудих дали това бе просто някакъв сън, от който щях да се събудя.
Тогава наистина я видях.
Имаше дълбоки тъмни кръгове под очите си, които изпъкваха, защото цялото й лице беше изпито. Беше ли по-слаба? Кожата й изглеждаше обтегната, сякаш скулите й можеха да излязат направо през нея. По-голямата част от тъмната й коса бе дръпната назад от лицето й в развален кок, но няколко кичура бяха слабо залепнали за челото и врата й с блясъка от пот, която покриваше кожата й. Имаше нещо в пръстите и китките й, което изглеждаше толкова крехко, но плашещо.
Тя беше болна. Много болна.
Не бе лъжа. Това, което Чарли бе казал на Били, не беше измислица. Докато се взирах с ококорени очи, кожата й стана леко зеленикава.
Русата кръвопийца — нахаканата, Розали — се наведе над нея, пречейки на изгледа ми, свивайки се по странен и покровителски начин.