Това беше безсмислено. Знаех какво чувстваше Бела към почти всичко — мислите й бяха толкова прозиращи, сякаш бяха отпечатани на челото й. Така че не бе нужно да ми казва всяка подробност от дадена ситуация, за да схвана. Знаех, че Бела не харесва Розали. Бях го виждал в движението на устните й, когато говореше за нея. Не просто не я харесваше. Страхуваше се от Розали. Или се бе страхувала.
Сега, когато Бела погледна бегло нагоре към нея, страхът явно бе изчезнал. Изражението й беше… извинително, или нещо такова. Тогава Розали грабна една купа от пода и я задържа под брадичката на Бела точно навреме, когато Бела повърна шумно в нея.
Едуард падна на колене до Бела — очите му изпълнени с мъка — а Розали вдигна ръка, предупреждавайки го да стои назад.
Нищо от това нямаше смисъл.
Когато вече можеше да вдигне главата си, Бела се усмихна слабо, един вид засрамена.
— Извинявай за това — прошепна ми тя.
Едуард изстена наистина тихо. Главата му падна на коленете на Бела. Тя постави ръката си върху бузата му. Сякаш тя утешаваше него.
Не осъзнах, че краката ми ме бяха отнесли напред, преди Розали да ми изсъска, появявайки се внезапно между мен и дивана. Беше като човек на телевизионен екран. Не ме интересуваше, че е там. Не изглеждаше реална.
— Роуз, недей — прошепна Бела. — Добре съм.
Блондинката се мръдна от пътя ми, въпреки че можех да кажа, че не й бе приятно да го стори. Мръщейки се, тя се сви до главата на Бела, напрегната да скочи. Беше неочаквано лесна за игнориране. Повече, отколкото някога можех да си представя.
— Бела, какво не е наред? — прошепнах аз. Немислейки за това установих, че също съм на колене, накланяйки се към дивана, от другата страна на… съпруга й. Той изглежда не ме забеляза, а аз му хвърлих бегъл поглед. Протегнах се към свободната й ръка, вземайки я в своите. Кожата й беше ледена.
— Добре ли си?
Беше глупав въпрос. Тя не отговори.
— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш, Джейкъб — каза тя.
Макар и да знаех, че Едуард не можеше да чуе мислите й, изглежда долови някакво значение, което аз не чух. Погледна отново към завивката, която я покриваше и тя погали бузата му.
— Какво има, Бела? — настоях аз, обвивайки ръцете си около студените й, тънки пръсти.
Вместо да ми отговори тя хвърли поглед през стаята сякаш търсеше нещо, с молба и предупреждение в погледа си. Шест чифта притеснени жълти очи се вгледаха обратно в нея. Най-накрая, тя се обърна към Розали.
— Помогни ми да стана, Роуз? — помоли тя.
Устните на Розали се свиха над зъбите й и тя ме погледна свирепо, сякаш искаше да разкъса гърлото ми. Бях сигурен, че точно това би искала.
— Моля те, Роуз.
Блондинката направи физиономия, но се наведе отново към нея, до Едуард, който не помръдна нито сантиметър. Тя постави ръцете си внимателно зад рамената на Бела.
— Не — прошепнах аз. — Не ставай…
Изглеждаше толкова слаба.
— Отговарям на въпроса ти — каза рязко тя, звучейки със същия начин, по който ми говореше обикновено.
Розали издърпа Бела от дивана. Едуард остана там, където беше, като се наведе напред, докато лицето му не се зарови във възглавниците. Покривалото падна на земята в краката на Бела.
Тялото й бе издуто по странен, болезнен начин. Изпъваше се по избледнелия сив пуловер, който беше много голям за раменете и ръцете й. Останалата част от нея изглеждаше по-слаба, сякаш голямата подутина бе пораснала от това, което бе изсмукала от нея. Отне ми секунда да осъзная коя беше деформираната част — не разбрах, преди тя да обвие ръце нежно около подутия си корем, една отгоре и една отдолу. Сякаш го прегръщаше.
Тогава го видях, но все още не можех да го повярвам. Бях я видял едва преди месец. И нямаше начин тя да е бременна. Не толкова бременна.
Но очевидно беше.
Не исках да виждам това, не исках да мисля за това. Не исках да си го представям вътре в нея. Не исках да зная, че това, което толкова много мразех, се е вкоренило в тялото, което обичах. Стомахът ми се преобърна и трябваше да преглътна всичко обратно.
Но беше по-лошо от това, много по-лошо. Унищоженото й тяло, костите й изпъкнали под кожата на лицето й. Можех само да предполагам, че тя изглежда така — толкова бременна, толкова болна — защото каквото и да беше в нея отнемаше живота й, за да подхранва неговия собствен…
Защото беше чудовище. Точно като баща си.
Винаги съм знаел, че той ще я убие.
Главата му се вдигна рязко когато чу думите в моята. В същият момент двамата бяхме на коленете си, а после той бе на крака, извисявайки се над мен. Очите му бяха абсолютно черни, кръговете под тях — тъмно морави.