— Отвън, Джейкъб — изръмжа той.
Аз също бях на крака. Сега гледах надолу към него. Ето затова бях тук.
— Нека го направим — съгласих се аз.
Огромният, Емет, дойде напред от другата страна на Едуард, с този, който изглеждаше гладен, Джаспър, точно зад него. Наистина не ме интересуваше. Може би глутницата ми щеше да почисти парченцата, когато тези ме довършеха. А може би не. Нямаше значение.
За миниатюрна част от секундата очите ми погледнаха към двете стоящи отзад. Есме и Алис. Малки и разсейващи женски. Е, бях сигурен, че останалите щяха да ме убият преди да имам каквото и да било с тях. Не исках да убивам момичета. Дори и да бяха вампирки.
Въпреки че можех да направя изключение за онази блондинка.
— Не — изпъшка Бела и залитна напред, загубила баланс, за да се вкопчи в ръцете на Едуард. Розали мръдна с нея, сякаш имаше верига, закопчала ги една за друга.
— Просто трябва да поговоря с него, Бела — каза Едуард с тих глас, говорейки само на нея. Той се протегна да докосне лицето й, да го погали. Това накара стаята да причернее пред очите ми, виждах огън — това, след всичко, което й беше причинил, все още му беше позволено да я докосва по този начин.
— Не се напрягай — продължи той, умолявайки я. — Моля те, почини си. И двамата ще се върнем само след няколко минути.
Тя се вгледа в лицето му, разчитайки го внимателно. После кимна и се наведе към дивана. Розали й помогна да спусне гърба си обратно върху възглавниците. Бела се загледа в мен, опитвайки се да задържи погледа ми.
— Дръж се прилично — настоя тя. — А после се върни.
Не отговорих. Днес не давах никакви обещания. Погледнах встрани, а после последвах Едуард навън през входната врата.
Един случаен, нелогичен глас в главата ми отбеляза, че това да го отделя от останалата част от клана не беше толкова трудно, нали?
Той продължи да върви, като не се обърна нито веднъж, за да види дали нямаше да скоча към незащитения му гръб. Предположих, че нямаше нужда да проверява. Щеше да разбере, когато реша да атакувам. Което означаваше, че трябваше да взема това решение много бързо.
— Все още не съм готов да ме убиеш, Джейкъб Блек — прошепна той, докато крачеше бързо надалеч от къщата. — Ще трябва да имаш малко търпение.
Сякаш ми пукаше за програмата му. Изръмжах тихо.
— Търпението не е моята специалност.
Той продължи да върви, може би няколкостотин метра надолу по пътя далеч от къщата, заедно с мен по петите му. Целият бях напрегнат, пръстите ми трепереха. На ръба, готов в очакване.
Той спря без предупреждение и се завъртя, за да застане в лице с мен. Изражението му отново ме смрази.
За секунда аз бях просто хлапе — хлапе, което през целия си живот бе живяло в същото малко градче. Просто дете. Защото знаех, че ще трябва да изживея още много, да изстрадам още много, за да мога някога да разбера пламтящата агония в очите на Едуард.
Вдигна ръка сякаш за да изтрие пот от челото си, но пръстите преминаха по лицето му, сякаш щяха веднага да раздерат гранитената му кожа. Черните му очи горяха в очертанията си, замъглени или виждащи неща, които не бяха там. Устата му се отвори, сякаш щеше да извика, но нищо не излезе.
Това беше лицето, което човек би имал, ако гореше в огъня.
За момент не можех да проговоря. Беше прекалено реално, това лице — бях видял сянка от него в къщата, бях го видял в нейните и в неговите очи, но това го направи окончателно. Последният гвоздей в ковчега й.
— То я убива, нали? Тя умира.
И знаех, че когато го казах, лицето ми бе подобно на неговото. По-нетактично, по-различно, защото все още бях в шок. Все още не го разбирах — случваше се прекалено бързо. Той бе имал време да стигне до това положение. И различно, защото в съзнанието си аз вече я бях изгубил много пъти по много начини. И различно, защото тя никога не е била наистина моя, за да я изгубя.
Различно също така, защото вината не беше моя.
— Моя е — прошепна Едуард и коленете му се предадоха. Той рухна пред мен, уязвим, най-лесната мишена, която някой може да си представи.
Но се чувствах студен като сняг — нямаше огън в мен.
— Да — изстена той в калта, сякаш се изповядваше на земята. — Да, то я убива.
Покрусената му безпомощност ме ядосваше. Исках бой, не екзекуция. Къде беше самодоволното му превъзходство сега?
— И защо Карлайл не е направил нищо? — изръмжах аз. — Той е лекар, нали? Извадете го от нея.
Той вдигна поглед и ми отговори с уморен глас. Сякаш обясняваше това на някой от детската градина за десети път.
— Тя няма да ни позволи.
Отне минута думите да проникнат в съзнанието ми. Боже, тя бе толкова предвидима. Разбира се, да умре за изчадието на чудовището. Беше толкова в стила на Бела.