— Познаваш я добре — прошепна той. — Колко бързо виждаш… аз не видях. Не навреме. Тя не ми говореше по пътя към вкъщи, не действително. Помислих си, че е уплашена — това би било естествено. Мислех, че ми е ядосана, задето съм я подложил на това, за това, че съм застрашил живота й. Отново. Изобщо не си и представях какво си мислеше, какво решение вземаше. Не и преди семейството ми да ни посрещне на летището и тя побягна право в ръцете на Розали. На Розали! И тогава чух какво си мислеше Розали. Не разбрах преди да го чуя. И все пак ти разбра след една секунда.
Той въздъхна наполовина и наполовина изстена.
— Върни назад само за секунда. Тя няма да ви позволи?
Сарказмът бе като киселина върху езика ми.
— Забелязвали ли сте, че тя е силна, колкото едно нормално, петдесеткилограмово човешко момиче? Колко глупави сте вие, вампирите? Притиснете я и я упоите.
— Исках — прошепна той. — Карлайл щеше да…
Какво, прекалено благородни ли бяха?
— Не. Не благородни. Бодигардът й усложни нещата.
Оу. Историята му преди нямаше голям смисъл, но сега вече бе различно. Значи с това се бе заела блондинката. Какво печелеше тя от това все пак? Кралицата на красотата искаше ли Бела да умре толкова болезнено?
— Може би — каза той. — Розали не гледа на това точно по този начин.
— Значи първо блондинката. Вашият вид може да съединява частите си заедно, нали? Направете я на пъзел и се погрижете за Бела.
— Емет и Есме я подкрепят. Емет никога не би ни позволил, а Карлайл не би ми помогнал, след като Есме е против това.
Той замлъкна, гласът му изчезна.
— Трябваше да оставиш Бела с мен.
— Да.
Все пак беше малко късно за това. Може би трябваше да помисли за всичко това, преди да издуе корема й с изсмукващото живота чудовище.
Той погледна нагоре от своя собствен ад и можех да видя, че е съгласен с мен.
— Не знаехме — каза той, думите така тихи, като полъх. — Никога не съм си и представял. Никога преди не е имало нещо като мен и Бела. Как можеше да знаем, че хората са способни да заченат дете с един от нас.
— Защото се очаква човекът да бъде разкъсан на парчета по време на процеса?
— Да — съгласи се той с напрегнат шепот. — Те са там навън, садистичните духове, демоните. Те съществуват. Но прелъстяването е просто въведение към пиршеството. Никой не оцелява.
Той поклати глава сякаш идеята го отвращаваше. Сякаш той беше по-различен.
— Не знаех, че има специфично име за това, което си — казах злобно.
Вгледа се към мен с лице, което изглеждаше на хиляди години.
— Дори ти, Джейкъб Блек, не можеш да ме мразиш толкова, колкото се мразя самият аз.
Грешно, помислих си аз, прекалено разярен, за да говоря.
— Това да ме убиеш сега не я спасява — каза тихо той.
— И кое я спасява?
— Джейкъб, трябва да направиш нещо за мен.
— Само в ада, паразит!
Той продължи да се взира в мен с онези наполовина уморени и наполовина луди очи.
— За нея?
Здраво стиснах зъби.
— Направих всичко, което можех, за да я задържа далеч от теб. Всяко едно нещо. Прекалено късно е.
— Ти я познаваш, Джейкъб. Свързваш се с нея на ниво, което аз дори не разбирам. Ти си част от нея и тя е част от теб. Тя няма да ме послуша, защото си мисли, че я подценявам. Мисли си, че е достатъчно силна за това.
Той се спря, а след това преглътна.
— Може би ще те послуша.
— Защо би го направила?
Той се олюля на краката си, очите му горяха по-ярко от преди, по-диво. Чудех се дали наистина полудяваше. Можеха ли вампирите да изгубят разсъдъка си?
— Може би — отговори той на мисълта ми. — Не знам. Така се чувствам.
Поклати глава.
— Трябва да се опитвам да крия това от нея, защото стресът я разболява още повече. При това положение тя не може да потиска нищо. Трябва да бъде спокойна. Нямам право да го усложнявам. Но това не е от значение сега. Тя трябва да те послуша!
— Не мога да й кажа нещо, което ти да не си й казал. Какво искаш да направя? Да й кажа, че е глупава? Тя вероятно вече знае това. Да й кажа, че ще умре? Обзалагам се, че това също го знае.
— Можеш да й предложиш това, което иска.
Не беше смислено. Част от лудостта?
— Не ме интересува нищо друго, освен това да я запазя жива — каза той, сега внезапно концентриран. — Ако децата са това, което иска, може да ги има. Може да има половин дузина бебета. Всичко, каквото иска.
Направи пауза, колкото за един удар на сърцето.
— Може да има кученца, ако се нуждае от това.
Той срещна погледа ми за момент и лицето му бе диво под тънкия слой от контрол. Упоритият ми намръщен поглед се разпадна когато анализирах думите му и усетих устата ми да се отваря от шок.