— Но не по този начин! — изсъска той преди да успея да се съвзема. — Не това нещо, което изсмуква живота от нея, докато аз стоя там безпомощен! Да я гледам как й прилошава и как увяхва. Да виждам как то я наранява.
Пое бързо глътка въздух, сякаш някой го бе ударил в корема.
— Трябва да я накараш да приеме разумния начин на действие, Джейкъб. Тя не би ме послушала повече. Розали винаги е там, подхранвайки умопомрачението й — насърчавайки я. Защитава я. Не, защитава него. Животът на Бела не означава нищо за нея.
Шумът идващ от гърлото ми звучеше сякаш се задушавах.
Какво казваше? Че Бела трябва какво? Да има бебе? От мен? Какво? Как? Отказваше ли се от нея? Или си мислеше, че тя няма да има против да бъде споделяна?
— Което и да е. Каквото я запази жива.
— Това е най-лудото нещо, което си казвал досега — смъмрих го аз.
— Тя те обича.
— Но недостатъчно.
— Готова е да умре, за да има дете. Може би ще приеме нещо не толкова крайно.
— Изобщо ли не я познаваш?
— Знам, знам. Ще отнеме доста убеждаване. Затова имам нужда от теб. Ти знаеш как мисли тя. Накарай я да осъзнае, че греши.
Не можех да мисля за това, което предлагаше. Беше прекалено много. Невъзможно. Грешно. Извратено. Да взимам Бела на заем за през уикендите и да я връщам понеделник сутринта като филм под наем? Толкова объркано.
Толкова примамливо.
Не исках да обмислям, не исках да си представям, но образите по някакъв начин дойдоха. Бях си фантазирал Бела по този начин прекалено много пъти, преди, когато все още имаше възможност за нас. После, дълго след като беше ясно, че фантазиите щяха единствено да оставят гнойни рани, защото нямаше възможност, абсолютно никаква. Не бях способен да си помогна тогава. Не можех да се спра сега. Бела в моите ръце, Бела шепнеща моето име.
Още по-лошо, този нов образ, който никога преди не бях виждал. Този, който по всички права не би трябвало да съществува за мен. Не и досега. Образ, който знаех, че щях да понеса през годините, ако сега той не го беше натикал в главата ми. Но той се мушна там, увивайки нишки из мозъка ми като плевел — отровен и невъзможен за убиване. Бела, здрава и излъчваща здраве, толкова различна от сега, но някак си същата: тялото й, което не е унищожено, изменено в по-естествен начин. Закръглено, с моето дете.
Опитах се да избягам от отровния плевел в главата ми.
— Да накарам Бела да осъзнае, че греши? В коя вселена живееш?
— Поне се опитай.
Поклатих глава бързо. Той чакаше, игнорирайки отрицателния отговор, защото можеше да чуе противоречието в мислите ми.
— От къде идват тези умопобъркани глупости? Да не би да го измисляш в движение?
— Мисля единствено за начин, по който да я спася, откакто осъзнах какво планира да направи. За какво би умряла. Но не знаех как да се свържа с теб. Знаех, че нямаше да ме изслушаш, ако ти се бях обадил. Щеше да трябва да те намеря скоро, ако днес не беше дошъл. Но е трудно да я оставя, дори и за няколко минути. Състоянието й се променя толкова бързо. Нещото… расте. Бързо. Сега не мога да отсъствам.
— Какво е то?
— Никой от нас си няма и на представа. Но вече е по-силно от нея.
Тогава внезапно можех да го видя — да видя издутото чудовище да я разкъсва от вътре навън.
— Помогни ми да го спра — прошепна той. — Помогни ми да попреча на това да се случи.
— Как? Предлагайки й услугите си за разплод?
За разлика от него, аз потреперих.
— Наистина си извратен. Тя никога няма да се вслушала в това.
— Опитай. Сега няма нищо за губене. Как би я наранил този опит?
Щеше да нарани мен. Не бях ли понесъл достатъчно откази от нея и без това?
— Малко болка, за да я спасиш? Толкова висока цена ли е?
— Но няма да се получи.
— Може би не. Може би все пак ще я обърка. Може би тя ще се поколебае в решението си. Един момент на съмнение е всичко, от което се нуждая.
— А после й дръпваш килимчето изпод краката? „Просто за майтап, Бела“?
— Ако иска дете, това и ще получи. Няма да се отметна.
Не можех да повярвам, че дори си мисля за това. Бела щеше да ме удари — не че ми пукаше за това, но вероятно щеше отново да счупи ръката си. Не биваше да го оставям да ми говори, да се бърка в главата ми. Трябваше просто веднага да го убия.
— Не веднага — прошепна той. — Все още не. Правилно или грешно, това ще я съсипе. Ти знаеш това. Няма нужда да прибързваме. Ако не те послуша, ще получиш момента си. Веднага, когато сърцето на Бела спре да бие, аз ще те умолявам да ме довършиш.
— Няма да се налага да молиш дълго.
Намека за изтощена усмивка дръпна ъгълчетата на устата му.
— Разчитам много на това.