— Значи имаме сделка.
Той кимна и подаде студената си каменна ръка.
Преглъщайки отвращението си, се протегнах, за да стисна ръката му. Пръстите ми се свиха около камъка и го разтресох веднъж.
— Имаме сделка — съгласи се той.
10. ЗАЩО ПРОСТО НЕ СИ ТРЪГНАХ? А, ДА, ЗАЩОТО СЪМ ИДИОТ
Чувствах се като — като не знам какво. Като че ли това не беше реално. Като че ли бях в готическа версия на лош сериал. Вместо да бъда закубенякът, който кани главната мажоретка на бала, аз бях завършилият на второ място върколак, канещ се да покани жената на вампира да похапнем и да се размножаваме. Чудесно.
Не, не бих го направил. Беше извратено и грешно. Щях да забравя всичко, което той каза.
Но ще говоря с нея. Ще се опитам да я накарам, да ме послуша.
И тя няма да го направи. Точно както винаги.
Едуард не отговори, нито пък коментира мислите ми, когато пое по пътя за къщата. Чудих се за мястото, на което бе решил да спре. Беше ли достатъчно на далече от къщата, за да не могат другите да чуят шепотите му? Това ли беше целта?
Може би. Когато влезнахме през вратата, очите на другите Кълънови бяха подозрителни и объркани. Никой от тях не изглеждаше отвратен или възмутен. Значи не би трябвало да са чули, нито една от услугите, за които ме помоли Едуард.
Поколебах се стоейки на отворената врата, не напълно сигурен какво да правя сега. Беше по-добре точно тук, вдишвайки по малко от въздуха, който духа от вън.
Едуард се запъти към центъра на тълпата с изпъчени рамене. Бела го наблюдаваше нетърпеливо, и тогава очите й трепнаха към мен за секунда. След което наблюдаваше отново него. Лицето й се превърна в сивкаво бледо, и можех да видя какво имаше той в предвид, че стресът я кара да се чувства по-зле.
— Ще оставим Джейкъб и Бела да поговорят насаме — каза Едуард. Нямаше дори и трепване в гласа му.
Като на робот.
— Само над купчината ми прах — изсъска му Розали. Тя все още се мотаеше върху главата на Бела, едната от студените й ръце, собственически положена върху жълтеникавата буза на Бела.
Едуард не я погледна.
— Бела — каза той със същия празен тон. — Джейкъб иска да поговори с теб. Страх ли те е да останеш насаме с него?
Бела ме погледна объркана. След което погледна към Розали.
— Роуз, всичко е наред. Джейк няма да ни нарани. Отиди с Едуард.
— Възможно е да е номер — предупреди блондинката.
— Не виждам как — каза Бела.
— Карлайл и аз винаги ще бъдем до теб, Розали — каза Едуард. Безчувственият глас, беше забележителен, показвайки ядът чрез него. — Ние сме тези, от които тя се страхува.
— Не — прошепна Бела. Очите й блестяха, миглите й бяха мокри. — Не, Едуард, не се…
Той поклати глава, усмихвайки се лекичко. Усмивката беше болезнена за гледане.
— Нямах това в предвид, Бела. Добре съм. Не се тревожи аз мен.
Отвратителен. Той беше прав — тя се притесняваше, че наранява чувствата му. Това момиче беше класически мъченик. Беше напълно родена в грешния век. Трябваше да живее тогава, когато е можело да нахрани със себе си някакви лъвове, за добра кауза.
— Всички — каза Едуард, ръката му упорито сочейки към вратата. — Моля.
Хладнокръвието, което се опитва да запази заради Бела, беше на ръба. Можех да видя колко близо беше до онзи изгарящ мъж, който беше отвън. Другите също го видяха. Мълчаливо, те се насочиха към вратата, докато аз се отместих от пътя. Движеха се бързо; две сърцебиения, и стаята беше празна, освен Розали, съскаща по средата на пода, и Едуард, все още чакайки на вратата.
— Роуз — тихо каза Бела. — Искам да отидеш.
Блондинката погледна към Едуард и тогава му жестикулира да тръгне първи. Той изчезна от вратата. Тя ми хвърли дълъг предупредителен поглед, и след това и тя изчезна.
Вече останали сами, пресякох стаята и седнах на пода, точно до Бела. Взех и двете й студени ръце в моите, разтривайки ги нежно.
— Благодаря, Джейк. Чувството е приятно.
— Няма да те лъжа, Бела. Отвратителна си.
— Знам — въздъхна тя. — Плашеща съм.
— Нещо-от-тресавището-страшно — съгласих се.
Тя се разсмя.
— Толкова е приятно да си тук. Приятно е да се усмихвам. Не знам колко още драма, мога да понеса.
Извъртях очи.
— Добре, добре — съгласи се тя. — Сама си го докарах.
— Да, така е. Какво си мислеше, Бела? Сериозно!
— Да не те е помолил да ми крещиш?
— Нещо подобно. Въпреки че не мога да досетя, защо си мисли, че ще ме послушаш. Досега не си го правила.
Тя въздъхна.
— Нали ти к… — започнах да казвам.
— Знаеш ли, че „Нали ти казах“ си има брат, Джейкъб? — попита ме тя, прекъсвайки ме. — Името му е „Млъкни за бога“.