— Това беше добро.
Тя ми се ухили. Кожата й се опъна върху костите.
— Не мога да си преписвам нищо — чух го от повторението на Семейство Симпсън.
— Това ми лисва.
— Беше забавно.
Не говорихме за около минута. Ръцете й започнаха да се затоплят малко.
— Той наистина ли те помоли да говориш с мен?
Кимнах.
— Да ти влея малко разум. Това е загубена битка, още преди самото й начало.
— Тогава, защо се съгласи?
Не отговорих. Не бях сигурен дали знам.
Но знаех това — всяка секунда, прекарана с нея, щеше да се добави към болката, която ще трябва да изстрадам после. Като вехтошар, с ограничени запаси, денят на преброяването идва за мен. Колкото повече удари понасям, толкова по-трудно ще бъде, когато моят запас свърши.
— Ще проработи, нали знаеш — каза тя, след мълчалива минута. — Вярвам в това.
Това ме накара да видя в червено отново.
— Да не би слабоумието, да е един от симптомите ти? — сопнах се аз.
Тя се засмя, въпреки че ядът ми беше толкова истински, че ръцете ми затрепериха около нейните.
— Може би — каза тя. — Не казвам, че нещата ще се наредят лесно, Джейк. Но как мога да съм преживяла всичко това, и да не повярвам в магията от тази гледна точка?
— Магия?
— Особено за теб — каза тя. Усмихваше се. Издърпа една от ръцете си от моите и я притисна срещу бузата ми. Беше по-топла от преди, но я чувствах студена срещу кожата ми, както повечето неща. — Повече от всеки друг, ти имаш някаква магия, чакайки да оправи нещата за теб.
— Какви ги бръщолевиш?
Все още се усмихваше.
— Едуард веднъж ми каза, какво точно е — вашето нещо с отпечатване. Той каза, че е като „Сън в лятна нощ“, като магия. Ще намериш тази която търсиш, Джейкъб, и може би тогава всичко това ще има смисъл.
Ако тя не изглеждаше толкова чуплива, щях да крещя.
Както и да беше, аз й изръмжах.
— Ако мислиш, че това отпечатване може да приеме някакъв смисъл в тази налудничаво… — Борех се за думи. — Наистина ли мислиш, че само защото е възможно някой ден, да отпечатам на някой непознат, ще направи всичко това добре? — Набучих пръст към подутото й тяло. — Кажи ми какъв беше смисъла тогава, Бела?! Какъв беше смисъла, да те обичам? Какъв беше смисъла, ти да обичаш него? Когато умреш — думите бяха ръмжене — как това ще бъде отново наред? Какъв е смисъла на цялата болка? Моята, твоята, неговата! Ти ще убиеш и него, не че ме е грижа, де. — Тя потрепери, но аз продължих. — Така че на края, какъв е смисъла на извратената ти любовна история? Ако има някакъв смисъл, моля те, покажи ми, Бела, защото аз не го виждам.
Тя въздъхна.
— Все още не знам, Джейк. Но аз просто… чувствам… че това води до нещо хубаво, независимо колко е трудно да се разбере сега. Предполагам, че може да го наречеш вяра.
— Умираш за нищо, Бела! Нищо!
Ръката й падна от лицето ми към подутият й стомах, галейки го. Не й се налагаше да казва каквото и да е, за да разбера какво си мисли. Тя умираше за него.
— Няма да умра — каза тя през зъби и можех да усетя, че повтаряше неща, които вече е казала. — Сърцето ми ще продължи да бие. Достатъчно силна съм за това.
— Това са пълни глупости, Бела. Опитваш се да продължиш със свръхестественото твърде дълго. Никой нормален човек не може да го направи. Не си достатъчно силна. Взех лицето й в ръцете си. Не ми трябваше да си напомням да бъда нежен. Всичко около нея, крещеше „чупливо“.
— Мога да го направя. Мога да го направя — промърмори тя, звучейки много като онази детска книга за малката машина, която можеше.
— Не ми изглежда така на мен. Та, какъв е планът? Надявам се, че имаш такъв.
Без да среща очите ми, тя кимна.
— Знаеш ли, че Есме скочила от скала? Когато е била човек, имам в предвид.
— Е и?
— Тя била толкова близо до смъртта, че те дори не са си направили труда да я заведат в спешното отделение — закарали са я направо в моргата. Въпреки, че сърцето й все още биело, когато Карлайл я е намерил…
Това е имала в предвид, казвайки че щяха да запази сърцето си все още биещо.
— Не възнамеряваш да оцеляваш като този човек — започнах глуповато.
— Не, не съм толкова глупава. — След което срещна погледа ми. — Въпреки, че предполагам, че имаш свое собствено мнение по темата.
— Спешна вампиризация — промърморих.
— Проработило е при Есме. И Емет, и Розали, дори и при Едуард. Никой от тях не е бил в отлична форма. Карлайл ги е променил, само защото е било или това, или смъртта. Той не отнема животи, спасява ги.
Както преди, изведнъж почувствах угризение, към добрия доктор — вампир. Прогоних мисълта и започнах от начало.
— Слушай ме, Бела. Не го прави по този начин. — Както преди, когато получих обаждането от Карлайл, можех да видя колко голяма разлика, имаше за мен. Осъзнах, че имам нужда тя да остане жива, под каквато и да е форма. Във всякаква форма. Поех си дълбоко въздух. — Не чакай да стане прекалено късно, Бела. Не по този начин. Живей. Става ли? Просто живей. Не ми го причинявай. Не го причинявай на него. Гласът ми стана по-твърд, по-силен. — Знаеш какво ще направи, когато умреш. Виждала си го и преди. Искаш да се върне, при онези италиански убийци ли? — Тя се сви на дивана.