— Да — заядох се аз. — Всяко негово дете, ще бъде същото.
Умореното й лице, стана още по-объркано.
— Какво?
Но не можех да кажа повече. Нямаше смисъл. Никога нямаше да успея да я спася от самата нея. Никога няма да успея да направя това.
След което мигна и можех да видя, че е схванала.
— Оуу. Ъгх. Моля те, Джейкъб. Мислиш, че трябва да убия бебето си, и да го заместя с някакъв генетичен заменител? Изкуствено осеменяване? — Вече беше бясна. — Защо бих искала да имам бебето на някакъв непознат? Предполагам, че няма значение? Всяко бебе ще свърши работа?
— Нямах това предвид — промърморих. — Не непознат.
Тя се наклони напред.
— Тогава какво казваш?
— Нищо. Нищо не казвам. Както винаги.
— Това пък откъде дойде?
— Забрави, Бела.
Тя се намръщи подозрително.
— Той ли ти каза да ми кажеш това?
Изръмжах изненадан, че е направила връзката толкова бързо.
— Не.
— Направил го е, нали?
— Не точно. Нищо не каза за изкуствено каквото и да е.
Лицето й омекна, след което се облегна назад на възглавниците, изглеждаше изтощена. Зяпаше в една посока, когато проговори, изобщо не обръщайки се към мен.
— Би направил всичко за мен. А аз го наранявам толкова много… Но какво си мисли? Че бих заменила това — ръката й проследи пъпа й — за някакъв непознат… Промърмори последната част и тогава гласът й я предаде. Очите й бяха навлажнени.
— Може и да не го нараняваш — прошепнах. Изгаряше ме, сякаш имах отрова в устата си, да се моля за него, но знаех че от този ъгъл вероятно беше най-добрата ми възможност да я запазя жива. Още нещо от 1001 странности.
— Можеш да го направиш щастлив отново, Бела. А и наистина си мисля, че е на ръба. Честно.
Нямаше вид, че ме слуша, ръката й правеше малки кръгчета около подутият й стомах, докато хапеше устната си.
Беше тихо за доста дълго време. Чудих се дали Кълънови са достатъчно надалеч. Дали слушаха ужасните ми опити да я вразумя?
— Не непознат? — промърмори тя на себе си. Потреперих. — Какво точно ти каза Едуард? — с нисък тон попита тя.
— Нищо. Просто си помисли, че е възможно да ме послушаш.
— Не това. Това за опитването отново.
Очите й бяха върху моите и можех да видя, че бях казал твърде много.
— Нищо.
Устата й се отвори малко.
— Уау.
Беше тихо за няколко сърцебиения. Отново погледнах към краката си, неспособен да срещна погледа й.
— Той наистина би направил всичко, нали? — прошепна тя.
— Казах ти, че е полудял. Буквално, Бела.
— Изненадана съм, че не го издаде веднага. Да го вкараш в беда.
Когато я погледнах, тя се хилеше.
— Помислих си го. — Опитах се й се усмихна в отговор, но можех да усетя как усмивката ми се изкривява на лицето.
Знаеше какво й предлагам и нямаше намерение да мисли два пъти по въпроса. Знаех, че няма да го направи. Но все още се надявах.
— Няма много, което и ти не би направил за мен, нали? — прошепна тя. — Наистина не знам защо се притесняваш. Не заслужавам нито един от двама ви.
— Въпреки това няма значение, нали?
— Не и този път — тя въздъхна. — Иска ми се да можех да ти го обясня правилно, за да ме разбереш. Не мога да го нараня — посочи стомаха си — все едно да взема пистолет и да те застрелям. Обичам го.
— Защо винаги трябва да обичаш грешните неща, Бела?
— Не мисля, че е така.
Прочистих гърло, за да мога да направя гласа си твърд, точно както желаех.
— Повярвай ми.
Започнах да ставам.
— Къде отиваш?
— Няма полза от мен тук.
Вдигна тънката си ръка, молейки:
— Не си тръгвай.
Можеш да усетя пристрастеността в мен, опитвайки се да ме накара да остана около нея.
— Нямам място тук. Трябва да се връщам.
— Защо дойде днес? — попита тя, все още протягайки се.
— Само за да видя, че наистина си жива. Не повярвах, че си болна, както каза Карлайл.
Не можех да разбера от лицето й дали наистина повярва на това.
— Ще дойдеш ли отново? Преди…
— Няма да вися тук и да те гледам да умираш, Бела.
Тя потрепери.
— Прав си, прав си. Трябва да вървиш.
Запътих се към вратата.
— Чао — прошепна зад мен. — Обичам те, Джейк.
За малко да се върна. За малко да се обърна и да падна на колене, започвайки отново да се моля. Но знаех, че трябва да напусна Бела, да се махна от хладнокръвния й провал, преди да ме убие, както щеше да убие и него.
— Разбира се, разбира се — промърморих, докато излизах.
Не видях нито един от вампирите. Игнорирах колелото си, стоейки сам самичък в средата на ливадата. Вече не беше достатъчно бързо. Баща ми щеше да откачи, както и Сам. Как ли ще реагира глутницата, от това, че не са ме чули да се превръщам? Дали ще си помислят, че Кълънови са ме хванали, преди да съм имал шанс? Разголих се, не интересувайки се дали някой може да гледа, и започнах да бягам. Започнах да вървя в половин вълча крачка.