Сам никога не е използвал властта си така преди; знаех че наистина мрази да гледа как Сет коленичи пред него, като слуга на пода, пред господаря си. Нямаше да го принуждава, ако наистина не мислеше, че няма друг избор. Не можеше да ни лъже, когато сме така, умствено свързани. Той наистина вярваше, че е наш дълг да унищожим Бела и чудовището, което е създала. Наистина вярваше, че няма време за губене. Вярваше достатъчно, за да умре.
Видях, че самият той, ще се изправи пред Едуард; способността на Едуард да чете мислите ни, го направи най-голямата ни заплаха в съзнанието на Сам. Сам няма да позволи на никой друг, да поеме такава опасност.
Той виждаше Джаспър, като вторият най-добър опонент, затова го е дал на мен. Знаеше, че аз имам най-голям шанс, от който и да е от глутницата, да спечеля тази битка. Оставил е най-лесните мишени, за по-младите вълци и Лея. Малката Алис не беше заплаха, без бъдещето да я направлява, и знаехме от времето, когато се бяхме съюзили, че Есме не е боец. Карлайл щеше да бъде по-голямо предизвикателство, но възмущението му от насилието, щеше да го забави.
Почувствах се по-зле от Сет, докато наблюдавах планът на Сам, опитвайки се да обработи от всеки ъгъл, за да даде на всеки член от глутницата, най-добрият шанс за оцеляване.
Всичко беше с надолу главата. Този следобед, се заяждах, да ги нападнем. Но Сет беше прав — не беше битка, за която бях готов. Заслепявах се с тази омраза. Не си бях позволил да погледна внимателно, защото знаех ще видя ако го направя.
Карлайл Кълън. Гледайки го без тази омраза, замъглявайки очите ми, не можех да отрека, че убивайки го беше равностойно на убийство. Той беше добър. Добър, като всеки човек, който защитаваме. Дори може би и по-добър. Предполагам, че и другите, но не го чувствах толкова силно за тях. Не ги познавах толкова добре. Карлайл беше този, който мразеше да се бие, дори и за да спаси собственият си живот. За това ще успеем да го убием — защото не би искал, ние, неговите врагове, да умрем.
Това беше грешно.
И не само, защото убиването на Бела, е все едно убивайки мен, като самоубийство.
„Вземи се в ръце, Джейкъб.“ — заповяда Сам. — „Племето е на първо място.“
„Днес грешах, Сам.“
„Тогава причините ти бяха грешни. Но сега имаме дълг за изпълнение.“
Стегнах се.
„Не.“
Сам изръмжа и спря пред мен. Загледа се в очите ми и дълбоко ръмжене премина през зъбите му.
„Да.“ — настоя Алфата, двойният му глас се изприщи с горещина от властта. — „Тази вечер няма вратички. Ти, Джейкъб, ще се биеш с нас, срещу Кълънови. Ти, заедно с Куил и Ембри, ще се погрижите за Джаспър и Емет. Обвързан си да защитаваш племето. Затова съществуваш. Ще изпълниш това задължение.“ — Раменете ми се изгърбиха, когато указът ме смачка. Краката ми се сгънаха, и бях по корем пред него. Никой член на глутницата, не можеше да откаже на Алфата.
11. ДВЕТЕ НЕЩА НА ВЪРХА НА СПИСЪКЪТ МИ „НЕЩАТА-КОИТО-НИКОГА-НЕ-ИСКАМ-ДА-ПРАВЯ“
Сам започна да строява останалите, докато аз още бях на земята. Ембри и Куил стояха до мен, чакайки ме да се съвзема и да изпълня каквото ми беше наредено.
Можех да усетя подтика, нуждата, да се изправя на краката си и да ги поведа. Непреодолимият импулс се засили и аз безсмислено се опитах да го преборя, свивайки се на земята, където бях.
Ембри изскимтя тихичко в ухото ми. Той не искаше думите да минават през ума му, беше го страх да не привлече отново вниманието на Сам върху мен. Почувствах безмълвната му молба към мен да се изправя, да се справя и приключа с всичко това.
Усещаше се страх в глутницата, не толкова индивидуален, колкото страх за нейната цялост. Не можехме да си представим, че всички щяхме да оцелеем тази вечер. Кои братя щяхме да загубим? Чии съзнания щяха да ни напуснат завинаги? Чии скърбящи семейства щяхме да утешаваме на сутринта?
Умът ми започна да работи заедно с техните умове, да мисли в унисон, докато се справяхме с тези страхове. Автоматично се изтласках от земята и изтръсках козината си.
Ембри и Куил изпухтяха с облекчение. Куил ме докосна веднъж с носа си.
Мислите им бяха изпълнени с нашето предизвикателство, с нашата задача. Заедно си спомнихме нощите, когато бяхме гледали Кълънови да се упражняват за битката с новосъздадените. Емет Кълън беше най-силният, но Джаспър би бил по-големият проблем. Движеше се като светкавица — сила, скорост и смърт събрани в едно. Колко ли векове опит имаше? Достатъчно, след като всички Кълън се обръщаха към него за напътствия.
— Ще мина отпред ако искаш фланга — предложи Куил.
В неговите мисли имаше повече вълнение отколкото при повечето от останалите. Когато Куил беше наблюдавал инструктажа на Джаспър онези нощи, беше умирал от желание да пробва уменията си срещу тези на вампирите. За него това щеше да бъде състезание. Макар че знаеше, че живота му беше изложен на риск, той все пак виждаше нещата по този начин. И Пол се чувстваше по този начин, както и хлапетата, които никога не се бяха участвали в битка досега — Колин и Брейди. Сигурно щеше да е същото и за Сет, ако противниците не бяха негови приятели.