„Джейкъб, ти не можеш да обърнеш гръб на племето.“
Чух двойното ехо на неговата Алфа заповед, но този път тя беше без никаква тежест. Тя повече не се отнасяше за мен. Той стисна зъби, опитвайки се да ме принуди да откликна на думите му.
Вгледах се в бесните му очи. „Синът на Ефрайм Блек не е роден да следва този на Леви Ълей.“
„Така ли ще бъде тогава, Джейкъб Блек?“ Козината на врата му настръхна и той оголи зъбите си. Пол и Джаред изръмжаха и се наежиха от двете му страни. — „Дори да можеш да ме победиш, глутницата никога няма да те последва!“
Сега аз рязко се дръпнах назад и изненадано скимтене се откъсна от гърлото ми.
„Да те победя? Няма да се бия с теб Сам.“
„Какъв е планът ти тогава? Няма да се оттегля, за да можеш ти да пазиш вампирските изчадия, за сметка на племето ни.“
„Не ти казвам да се оттеглиш.“
„Ако им заповядаш да те последват…“
„Никога няма да отнема ничия воля.“
Сам размаха опашката си като камшик отвращавайки се от присъдата в думите ми. Тогава направи крачка напред, заставайки с оголени зъби на сантиметри от мен, готов за бой. До този момент не бях забелязал, че бях израсъл по-висок от него.
„Не може да има повече от една Алфа. Глутницата избра мен. Ще ни разцепиш ли тази вечер? Ще се обърнеш ли срещу братята си? Или ще спреш тази лудост и ще се присъединиш към нас отново?“ Всяка дума беше наслоена със заповед, но не можеше да ме докосне. Кръвта на Алфа течеше неразредена във вените ми.
Можех да видя защо никога не е имало повече от един мъжки Алфа в глутницата. Тялото ми откликваше на предизвикателството. Можех да усетя как се надига в мен инстинкта да защита правото си. Примитивното ядро на вълчото ми Аз се напрегна за битката за надмощие.
Съсредоточих цялата си енергия, за да контролирам реакцията. Нямаше да се поддам на една безсмислена, разрушителна битка със Сам. Той все още беше мой брат, макар че го отхвърлях.
„Има само един Алфа в тази глутница. Не оспорвам това, аз просто избирам да тръгна по собствения си път.“
„Към вампирско сборище ли принадлежиш сега, Джейкъб?“
Трепнах.
„Не зная Сам. Но знам това…“
Той се сви, усещайки тежестта на Алфата в тонът ми. Отрази му се повече, отколкото той можеше да докосне мен. Защото аз бях роден да водя него.
„Ще застана между теб и Кълънови. Няма просто да стоя и да гледам как глутницата убива невинни (беше ми трудно да използвам тази дума за вампири, но беше истина) хора. Глутницата е по-добра от това. Води ги в правилната посока, Сам.“
Обърнах му гръб и хор от воеве разкъса въздуха около мен.
Вкопавайки нокти в земята, затичах с все сила надалеч от шума и безпорядъка, които бях създал. Нямах много време. Добре, че поне Лия беше единствената с някакъв шанс да ме надбяга, а аз вече имах преднина.
Воят отшумя с отдалечаването ми се успокоих, докато звука продължаваше да разкъсва тихата нощ. Не бяха тръгнали след мен.
Трябваше да предупредя Кълънови преди глутницата да се съвземе и да ме спре. Ако Кълънови бяха подготвени, това би могло да даде причина на Сам да размисли преди да е станало твърде късно. Затичах към бялата къща, която все още мразех, оставяйки зад себе си моят дом. Той вече не ми принадлежеше. Бях му обърнал гръб.
Днешният ден беше започнал като всеки друг. Прибрах се вкъщи, по изгрев, след патрула, валеше, закусвах с Били и Рейчъл, гледах тъпа телевизия, позаяждах се с Пол… Как така всичко напълно се промени, стана толкова сюрреалистично? Как всичко се обърка и извъртя така, че сега аз бях тук, съвсем сам, неискащ да бъда Алфа, откъснат от братята си, избирайки вампири пред тях?
Звукът, от който се бях страхувал прекъсна замаяните ми мисли — беше мекият звук на големи лапи, които се сблъскваха със земята, гонещи ме. Хвърлих се напред, стрелвайки се през черната гора. Само трябваше да се приближа достатъчно, за да може Едуард да чуе предупреждението в главата ми. Лия нямаше да може да ме спре сама.
И тогава хванах настроението на мислите зад мен. Не беше гняв, а ентусиазъм. Не преследваше… а следваше.
Тичането ми секна. Залитнах две крачки преди отново да се изравни.
„Чакай де. Моите крака не са толкова дълги като твоите.“
„СЕТ! Какво си мислиш, че ПРАВИШ? ЗАМИНАВАЙ ВКЪЩИ!“
Той не отговори, но можех да усетя вълнението му, докато продължаваше да тича право след мен. Можех да видя през неговите очи, както и той можеше да види през моите. Нощната сцена беше мрачна и безрадостна за мен, за него беше изпълнена с надежда.
Не бях усетил как забавям темпото, но изведнъж той ми беше отстрани, тичайки до мен.
„Не се шегувам Сет! Мястото ти не е тук. Махай се.“