Длъгнестият светлокафяв вълк изсумтя.
„Пазя ти гърба, Джейкъб. Мисля, че си прав. И няма да застана зад Сам, когато…“
„О, да, по дяволите, ти определено ще застанеш зад Сам! Дигай си рунтавия задник и заминавай в Ла Пуш да правиш точно това, което Сам ти казва да правиш.“
„Не.“
„Тръгвай, Сет!“
„Това заповед ли е, Джейкъб?“
Въпросът му ме накара да се спря внезапно. Ноктите ми издълбаха бразди в калта заради рязкото ми спиране.
„На никого нищо не нареждам. Просто ти казвам това, което вече знаеш.“
Той седна на задните си крака до мен.
„Ще ти кажа какво знам — знам, че е ужасно тихо. Не си ли забелязал?“
Примигнах. Опашката ми се размаха нервно, когато осъзнах какво си мислеше той под думите, които беше казал. В един смисъл не беше тихо. Воевете все още изпълваха въздуха, далеч на запад.
„Не са се преобразили“ — каза Сет.
Знаех това. Сега глутницата щеше да е на червен код тревога. Щяха да използват връзката между умовете, за да виждат ясно от всички страни. Но не можех да чуя какво мислеха. Можех да чуя само Сет. Никой друг.
„На мен ми изглежда, че отделните глутници не са свързани помежду си. Ъх. Предполагам не е имало причина за предците ни да знаят това, защото преди не е имало причина да се разделят глутници. Никога не е имало достатъчно вълци. Уау. Наистина е тихо. Някакси зловещо. Но също и някакси приятно, не мислиш ли? Обзалагам се, че е било по-лесно така, за Ефраим и Куил, и Леви. Няма толкова дърдорене само с трима. Или само двама.“
„Млъквай Сет.“
„Да, сър.“
„Престани! Няма две глутници. Има глутницата и аз. Това е всичко. Така че сега можеш да се прибираш в къщи.“
„Ако няма две глутници, тогава защо можем да се чуваме помежду си, но не и останалите? Мисля, че когато обърна гръб на Сам, това беше доста значително действие. Промяна. А когато аз те последвах, мисля че и това беше от значение също.“
„Имаш право“ — отстъпих аз. „Но каквото се промени веднъж, може да се промени пак обратно.“
Той се изправи и затича в тръс на изток.
„Няма време да спорим за това сега. Трябва веднага да тръгваме преди Сам…“
В това отношение беше прав. Нямаше време за този спор. Побягнах отново, този път, без да се напрягам толкова много. Сет се намираше непосредствено след мен, застанал на традиционното място на Втория, от дясната ми страна.
„Мога да тичам някъде другаде“ — помисли си той, увесвайки малко нос. „Не те последвах, защото се стремях към повишение.“
„Тичай където искаш. Все ми е едно.“
Не се чуваше шум от преследване, но и двамата едновременно позасилихме скоростта. Бях разтревожен сега. Ако не можех да проникна в съзнанието на глутницата, това щеше да направи нещата много по-трудни. Бях точно толкова предупреден за евентуална атака, колкото и Кълънови.
„Ще правим патрули“ — предложи Сет.
„А какво ще правим, ако глутницата ни предизвика?“ — очите ми се стегнаха. „Ще нападнем братята си? Сестра ти?“
„Не — даваме тревога и бягаме обратно.“
„Добър отговор. Но после какво? Не мисля…“
„Знам“ — съгласи се той, по-малко уверен сега. „И аз не мисля, че мога да се бия с тях. Но те няма да са по-щастливи от нас при мисълта да ни нападнат. Това точно, може да е достатъчно за да ги спре. Освен това, сега те са само осем.“
„Престани да бъдеш толкова…“ — отне ми около минута докато избера правилната дума. „Оптимистичен. Лазиш ми по нервите.“
„Няма проблем. Искаш да съм самата мрачност и унилост, или просто да млъкна?“
„Просто млъкни.“
„Напълно възможно.“
„Наистина ли? Не ми се струва така.“
Той най-сетне утихна.
И тогава преминахме през пътя и тръгнахме през гората, която ограждаше къщата на Кълън. Можеше ли Едуард вече да ни чуе?
„Може би трябва да си мислим нещо като «Идваме с мир».“
„Давай.“
„Едуард?“ — той произнесе името колебливо. „Едуард там ли си? О’кей, сега вече се чувствам малко тъпо.“
„Също така и звучиш тъпо.“
„Мислиш ли, че може да ни чуе?“
Бяхме на по-малко от миля далеч. „Така мисля. Здрасти Едуард. Ако можеш да ме чуеш — време е за съюзяване кръвопиецо. Имаш проблем.“
„Ние имаме проблем“ — поправи Сет.
В този момент излязохме от дърветата на голямата морава. Къщата беше тъмна, но не и празна. Едуард седеше на верандата, между Джаспър и Емет. Бяха снежнобели на бледата светлина.
— Джейкъб? Сет? Какво става?
Забавих ход и после отстъпих няколко крачки назад. Миризмата беше толкова остра усещана през вълчия ми нос, че усещането беше сякаш буквално ме изгаряше. Сет изскимтя, колебаейки се, и след това отстъпи зад мен.
За да отговоря на въпроса на Едуард, оставих съзнанието си да пребяга през скарването със Сам. Сет мислеше заедно с мен, запълвайки празнотите и давайки различна гледна точка за нещата. Спряхме, когато стигнахме до частта с поруганието, защото Едуард изсъска свирепо и скочи от верандата.