„Сет, оттегли се. Може да е някой друг.“
Но вече го нямаше.
Тревожно препуснах по западната граница. Нямаше ли да бъде просто прекрасно ако не съумеех да се погрижа за Сет поне за една скапана нощ? Ами, ако нещо му се случеше докато аз отговарях за него? Лия щеше да ме накълца на кайма.
Поне хлапето го нямаше за кратко. Няма и две минути и отново го почувствах в главата си.
„Да, Карлайл и Есме. Леле, ама колко бяха изненадани да ме видят! Сигурно вече са се прибрали. Карлайл благодари.“
„Той е свестен.“
„Да. Това е и една от причините, поради които сме прави да правим всичко това.“
„Надявам се.“
„Защо си толкова подтиснат, Джейк? Обзалагам се, че Сам няма да доведе глутницата тази вечер. Няма да поведе самоубийствена мисия.“
Въздъхнах. Нямаше особено значение, така или иначе.
„О. Не става дума толкова за Сам нали?“
Обърнах обратно, там където свършваше моята обиколка. Хванах миризмата на Сет, където последно беше обърнал. Не оставяхме никакви пролуки.
„Мислиш, че така или иначе Бела ще умре.“ — прошепна Сет.
„Да, ще умре.“
„Горкият Едуард. Трябва да е обезумял.“
„Буквално.“
Името на Едуард изкара, кипящи на повърхността, други спомени. Сет ги прочете с удивление.
И тогава започна да вие.
„Леле, човече! Няма начин! Не си го направил… Това си е чиста проба долна гадост, Джейк! И ти го знаеш! Не мога да повярвам, че си казал, че би го убил. Какво е т’ва? Трябва да му кажеш — не.“
„Млъкни, млъкни, идиот такъв! Ще си помислят, че глутницата идва!“
„Уупс!“ — той се секна по средата на воя.
Завъртях се и затичах на големи подскоци към къщата.
„Просто стой на страна от това, Сет. Поеми целия кръг за сега.“
Сет вреше и кипеше и го игнорирах.
„Грешна тревога, грешна тревога“ — мислех си аз докато се приближавах, тичайки. „Съжалявам. Сет е малък. Забравя разни неща. Никой не напада. Грешна тревога.“
Когато стигнах до поляната, можех да видя Едуард да гледа втренчено през един тъмен прозорец. Притичах, исках да бъда сигурен, че съм предал съобщението.
„Всичко е наред — разбра ли?“
Той кимна веднъж.
Тая работа щеше да е много по-лесна ако не беше еднопосочна комуникация. Но пък от друга страна, бях доволен, че не съм в неговата глава.
Той погледа през рамо вътре в къщата и видях как тръпка премина през цялото му тяло. Махна ми да си вървя без да ме погледне и после изчезна от погледа ми.
— Какво става?
Все едно щях да получа някакъв отговор.
Седнах много неподвижно на поляната и заслушах. С тези уши можех почти да чуя как лапите на Сет тупкаха по земята, на мили от тук в гората. Беше лесно, да чуя всеки шум в тъмната къща.
— Беше грешна тревога — Едуард обясняваше с онзи мъртъв глас, просто повтаряйки каквото му бях казал. — Сет е бил разстроен за нещо друго и е забравил, че ние слушаме за сигнал. Той е много малък.
— Хубаво е, че си имаме малчугани да пазят крепостта — изтътна по-дълбок глас.
„Емет“, помислих си.
— Направиха ни голяма услуга тази вечер, Емет — каза Карлайл. — С цената на голяма лична жертва.
— Да бе, знам. Просто завиждам. Иска ми се аз да бях навън.
— Сет не смята, че Сам ще атакува сега — каза Едуард механично. — Не и когато сме предупредени и с два липсващи члена на глутницата.
— Какво мисли Джейкъб? — попита Карлайл.
— Той не е толкова оптимистично настроен.
Никои не проговори. Имаше тих капещ звук, който не можех да определя. Чувах тихото им дишане и можех да различа това на Бела, от останалите. Остро и трудно. Засичаше и се накъсваше в странен ритъм. Можех да чуя сърцето й. Звучеше… прекалено забързано.
Съпоставих го с моето собствено сърцебиене, но не бях сигурен дали то служи за някаква мярка. Не беше, като да бях нормален.
— Не я пипай! Ще я събудиш — прошепна Розали.
Някой въздъхна.
— Розали… — прошушна Карлайл.
— Не започвай с мен, Карлайл. Позволихме ти да стане твоето по-рано, но това е всичко, което ще позволим.
Изглеждаше сякаш Розали и Бела сега говореха в множествено число. Сякаш бяха формирали собствена глутница.
Започнах да обикалям тихо пред къщата. Всяко преминаване ме доближаваше по мъничко. Тъмните прозорци бяха като телевизор, в някоя тъпа чакалня, беше невъзможно да държа очите си настрана от тях за дълго.
Още няколко минути, още няколко преминавания, и козината ми докосваше верандата докато минавах.
Можех да видя горе през прозорците — да видя края на стените и тавана, незапаления свещник, който висеше там. Бях достатъчно висок и всичко, което трябваше да направя беше да проточа малко врата си… и може би една лапа на ръба на верандата…