„Сет не иска или пък нуждае от твоята закрила. Всъщност никой не те иска тук.“
„Оооох, оуч, това ще ми остави голям белег! Ха!“ — излая тя. — „Кажи ми кой ме иска около себе си и се махам.“
„Значи това въобще не е заради Сет, нали?“
„Разбира се, че е. Просто отбелязвам, че да си нежелан не е нищо ново за мен. Не е много мотивиращ фактор, ако ме разбираш какво искам да кажа.“
Изскърцах със зъби и се опитах да си прочистя ума.
„Сам ли те прати?“
„Ако бях тук по волята на Сам нямаше да можеш да ме чуваш. Вече не съм зависима от него.“
Слушах внимателно мислите омешани с думите. Ако това беше отвличане на вниманието или пък тактическа маневра, трябваше да съм достатъчно внимателен, за да го видя. Но там нямаше нищо. Нейното обяснение не беше нищо друго, а самата истина. Неохотна, почти отчаяна истина.
„Ти си зависима от мен сега?“ — Попитах с дълбок сарказъм.
„Аха. Вярно.“
„Възможностите ми за избор са ограничени. Работя с възможностите, които имам. Повярвай ми, не се радвам на това повече от теб.“
Това не беше вярно. В съзнанието й имаше раздразнено вълнение.
Тя не беше щастлива за това, но пък и имаше странни чувства. Претърсвайки мислите й, се опитах да разбера.
Тя настръхна възмутена от натрапването без покана. Обикновено се опитвах да заглуша мислите на Лия — до сега никога не съм се опитвал да я разбера.
Бяхме прекъснати от Сет, мислещ за обяснението, което бе дал на Едуард. Лия изскимтя загрижено. Лицето на Едуард, поставено в рамката на същия прозорец, както миналата нощ, не показа никаква реакция на новините. Това бе едно пребледняло мъртво лице.
„Уау, изглежда зле“ измърмори Сет на себе си. Вампирът не реагира и на тази мисъл. Той изчезна в къщата. Сет се завъртя и се отправи към нас. Лия се отпусна леко.
„Какво става?“ попита тя. „Настигни ме ако можеш.“
„Няма смисъл. Няма да останеш.“
„Всъщност, господин Алфа, оставам. Защото очевидно трябва да принадлежа някъде — и не си мисли, че не съм се опитвала сама да се отделя, ти знаеш много добре, че това не работи — избирам теб.“
„Лия, ти не ме харесваш. Аз не те харесвам.“
„Благодаря ти, Капитан Очевиден. Това няма значение за мен. Оставам със Сет.“
„Ти не харесваш вампири. Не мислиш ли че това тук е малък конфликт на интереси?“
„И ти не харесваш вампири!“
„Но съм обвързан с този съюз. Ти не си.“
„Ще спазвам дистанция от тях. Мога да патрулирам тук навън, точно като Сет.“
„И трябва да ти се доверя за това?“
Тя изви врат нагоре, изправена на пръстите си, опитвайки се да бъде висока колкото мен и се вгледа в очите ми.
„Няма да предам моята глутница.“
Исках да дам главата си назад и да извия, както Сет бе направил преди.
„Това не е твоята глутница! Това дори не е глутница! Това съм само аз, отделил се самичък! Какво ви има на вас Клиъруотърови? Защо не можете да ме оставите сам?“
Сет, сега пристигащ зад нас, изскимтя; бях го обидил. Страхотно!
„Бях полезен, нали така, Джейк?“
„Не си си създал твърде много неприятности, хлапе, но ако ти и Лия вървите в пакет — ако единствения начин да се отърва от нея е ти да си отидеш у дома… Е, можеш ли да ме виниш, че искам да се махнеш?“
„Ъгх, Лия, всичко развали!“
„Да, знам“ каза му тя и мисълта беше изпълнена с отчаяние.
Почувствах болката в тези две малки думи и тя бе по-голяма от колкото бих предположил. Не исках да усещам това. Не желаех да се чувствам зле за нея. Вярно, глутницата беше груба с нея, но тя си докара всичко това с мъката, която разваляше всяка нейна мисъл и правеше това да си в главата й кошмар.
Сет също се чувстваше виновен.
„Джейк… Няма наистина да ме отпратиш, нали? Лия не е толкова лоша. Наистина. Искам да кажа, че с нея тук може да разгърнем периметъра ни по-надалеч. И така групата на Сам остават седмина. Няма начин да крои атака, когато е толкова числено превъзхождан. Вероятно е добре…“
„Знаеш, че не искам да водя глутница, Сет.“
„Тогава не ни води“ — предложи Лия.
Изхърках.
„Устройва ме. Отивайте си у дома сега.“
„Джейк“ — помисли си Сет. „Мястото ми е тук. Аз наистина харесвам вампирите. Кълънови, по-точно. Те са хора за мен и аз ще ги защитавам, ’щото това ни е работата.“
„Може би на теб това ти е мястото, хлапе, но не и на сестра ти. И тя ще отиде, където си и ти…“
Спрях за кратко, защото видях нещо, когато казах това. Нещо, за което Лия се опитваше да не мисли.
Тя нямаше да отиде никъде.
„Мислех си, че това е заради Сет“ помислих си кисело.
Тя потрепери.
„Разбира се, че съм тук заради Сет. И за да се отърва от Сам.“ Челюстта и се стегна. „Не съм длъжна да ти се обяснявам. Просто трябва да правя това, което ми наредят. Мястото ми е в твоята глутница, Джейкъб. Точка по въпроса.“