Почувствах се по същия начин като вчера, когато видях черните петна по корема и — ужасен и леко полудял.
Стиснах си ръцете в юмруци, за да обуздая треперенето си. Мразя нещото, което я нараняваше. Не беше достатъчно, че я бие отвътре. Не, то умираше от глад. Вероятно просто търсеше нещо, в което да потопи зъбите си — гърло, което да пресуши. Щом не беше достатъчно голямо да убие някой друг, все още, се уреждаше с това да изсмуче живота на Бела от нея самата.
Можех да им кажа точно какво искаше то: смърт и кръв, кръв и смърт.
Кожата ми беше цялата гореща и на иглички. Бавно вдишвах и издишвах, фокусирайки се върху това да се успокоя.
— Ще ми се да можех да имам по-добра представа какво точно е то — промърмори Карлайл. — Плодът е много добре защитен. Не можах да произведа ултразвукова картина. Съмнявам се да има някакъв начин да мине игла през плацентата, но и Розали няма да се съгласи да опитам, във всеки случай.
— Игла? — промърморих. — Какво добро би направило това?
— Колкото повече знам за плода, толкова по-добре мога да оценя на какво е способен. Не мога и да се надявам на малко течност от утробата. Ако знаех поне броя на хромозомите…
— Губите ме, Докторе. Можете ли да разясните?
Той се засмя — дори смехът му заучеше изтощено.
— Добре. Колко часове по биология взимаш? Учили ли сте за двойките хромозоми?
— Мисля, че да. Ние имаме двадесет и три, нали?
— Човеците имат толкова.
Мигнах.
— Колко имате вие?
— Двадесет и пет.
Намръщих се на юмруците си за секунда.
— Това какво значи?
— Мисля, че нашия вид е почти напълно различен. По-малко си приличаме от колкото лъвът и домашната котка. Но този нов живот — е, предполага се, че сме повече генетично съвместими, от колкото си мислех. — Той въздъхна натъжено. — Не знаех, за да ги предупредя.
И аз въздъхнах. Беше ми лесно да мразя Едуард, зарад същото невежество. Все още го мразя заради това. Беше ми просто по-трудно да изпитвам същото и към Карлайл. Маже би защото не завиждах за случаят на Карлайл.
— Може да помогне, ако знаем какъв им е броят — дали плодът е по-близо до нашия вид, или до нейния. Да знам какво да очаквам — той сви рамене. — А може би няма да помогне никак. Предполагам просто искам да изучавам нещо, да правя нещо.
— Чудя се колко ли хромозоми имам аз — промърморих аз. Отново се сетих за Олимпийските допинг тестове. Дали минават през ДНК прегледи?
Карлайл се прокашля стеснително.
— Ти имаш двадесет и четири, Джейкъб.
Бавно се обърнах към него, за да го зяпна, повдигайки вежди. Той изглеждаше засрамен.
— Бях… любопитен. Взех проба докато те лекувах миналия юни.
Замислих се за това за секунда.
— Предполагам това би трябвало да ме вбеси. Но не ми пука наистина.
— Съжалявам. Трябваше да те питам.
— Няма проблем, Док. Ти не си целял нищо зло.
— Не, обещавам ти, че не исках да ти навредя. Просто… аз намирам вашия вид увлекателен. Предполагам елементите за вампирската природа се е превърнал в нещо обикновено с вековете. Разликите на твоето семейство от човешкия вид са толкова по-интересни. Почти магически.
— Бибиди-Бобиди-Бу — промърморих. Той беше точно като Бела с всичкия магически боклук.
Тогава чух гласа на Едуард откъм къщата и двамата се спряхме и заслушахме.
— Ей сега ще се върна, Бела. Искам да говоря с Карлайл за момент. Всъщност, Розали, имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — Едуард звучеше различно. Имаше малко живот в гласа му. Искра от нещо. Не точно надежда, но може би желание за надежда.
— Какво става, Едуард? — попита Бела дрезгаво.
— Нищо, за което да се притесняваш, любов. Ще отнеме само секунда. Моля те, Розали?
— Есме? — повика Розали — Може ли да поседиш при Бела за малко?
Чух шепота на вятъра, когато Есме слезе бързо по стълбите.
— Разбира се — каза тя.
Карлайл се промени, извъртайки се с очакване към вратата. Едуард мина пръв през нея с Розали по петите му. Лицето му беше като гласа му, вече не бяха мъртви. Той изглеждаше силно съсредоточен. Розали изглеждаше подозрителна.
Едуард затвори вратата след нея.
— Карлайл — каза той.
— Какво има, Едуард?
— Може би сме тръгнали по грешния път. Слушах мислите на Джейкъб допреди малко и тогава, когато говорехте за това какво… иска плодът, Джейкъб имаше интересни мисли.