Клепачите на Бела прихнаха. Тогава тя се изкашля, слабо изкикотване.
— Няма да е приятно? — прошепна тя — Господи, това ще е такава промяна. — Тя погледна към тръбичките забити в ръката й и се изкашля отново.
Русокоска се засмя с нея. Момичето изглеждаше така, сякаш и остават броени часове и сигурно много я боли, но тя правеше шеги. Типично за Бела. Опитваща се да притъпи напрежението, да го направи по-добре за всички други.
Едуард пристъпи към Розали, никакъв хумор не се докосваше до напрегнатото му изражение. Бях горд от това. Помогна ми мъничко, че и той страда, дори по-лошо от мен. Той й пое ръката, не тази която бе обвита закрилнически около издутия и корем.
— Бела, любов, ще е помолим да направиш нещо чудовищно — каза той, ползващ същото прилагателно, което ми бе предложил. — Отблъскващо.
Е поне го караше направо.
Тя пое незначителен, неравномерен дъх.
— Колко лошо?
Карлайл отговори.
— Мислим, че плодът може да има апетит по-близък до нашия. Мислим, че е жадно.
Тя мигна.
— Ох. Оох.
— Твоето състояние — вашето състояние — се влошава интензивно. Нямаме време за губене в опитване на още вкусни начини да направим това. Най-бързият начин да тестваме теорията.
— Трябва да я изпия — прошепна тя. Кимна бавно — едва има достатъчно енергия за леко поклащане на главата. — Мога да направя това. Тренировки за бъдещето, нали? — Безцветните й устни направиха немощно ухилване, когато погледна Едуард. Той не й се усмихна в отговор.
Розали започна да мърда палеца нетърпеливо. Звукът беше наистина влудяващ. Чудех се какво би направила, ама я метнех срещу стена в момента.
— Е, кой ще ми улови гризли? — прошепна Бела.
Карлайл и Едуард се спогледаха набързо. Розали спря да нервничи.
— Какво? — попита Бела.
— Би било по-ефективно, ако не минаваме заобиколно, Бела — каза Карлайл.
— Ако плодът копнее за кръв — обясни Едуард — той не би желал животинска.
— Няма да усетиш разликата, Бела. Не мисли за това — окуражи я Розали.
Очите на Бела се отвориха широко.
— Кой? — тя дишаше, погледът й трептеше към мен.
— Не съм тук като донор, Бела — промърморих. — А и без това, нещото иска човешка кръв, а не мисля, че моята е подходяща.
— Имаме кръв под ръка — каза й Розали, говорейки през мен. Приключих, сякаш не бях там. — За теб — просто за всеки случай. Не се безпокой за нищо. Всичко ще бъде наред. Имам добро предчувствие за това, Бела. Мисля, че бебето ще бъде толкова по-добре.
Ръцете на Бела се стрелнаха към стомаха й.
— Ами — каза тя рязко, едва доловимо. — Умирам от глад, обзалагам се, че същото се отнася и за него — опита се да направи нова шега. — Дайте ми я. Моята първа вампирска постъпка.
13. ДОБРЕ, ЧЕ ИМАМ ЗДРАВ СТОМАХ
Карлайл и Розали за секунда изкачиха стълбите. Можех да ги чуя, как обсъждат дали трябва да й я затоплят. Чудех се какви ли още неща от къщата на ужасите имаха тук.
Със сигурност имаха хладилник пълен с кръв. Какво още? Стая за мъчения? Стая с ковчези?
Едуард стоеше, държейки ръката на Бела. Лицето му отново беше мъртвешко. Изглеждаше така, сякаш вече няма сили да запази в себе си и малкото надежда, която излъчваше преди. Те се взираха един в друг, но не в добрия смисъл. Сякаш водеха разговор. Някак си ми напомниха за Емили и Сам.
Не, това не беше сладникаво и това го правеше още по-трудно за гледане.
Знаех какво чувства Лия, когато трябваше да вижда това през цялото време. Чувах го и в главата на Сам. Разбира се, ние всички се чувствахме зле заради това, което тя изживява, не бяхме чудовища — поне не в този смисъл. Но предполагам я обвинявахме за начина, по който тя се справяше с това — като ни нападаше непрекъснато и ни караше да се чувстваме толкова нещастни, колкото тя беше всъщност.
Никога не бих я обвинил отново. Как би могъл някой да понесе тази мъка наоколо? Как може човек да не опита да предаде част от бремето на някого?
И ако това означаваше, че трябва да имам своя глутница, как бих могъл да я обвиня, че открадва свободата ми? Бих направил същото с нея. Ако имаше начин да избегна цялата тази болка, бих направил всичко.
Розали се спусна по стълбите за секунда, прелитайки през стаята като пронизващ бриз, раздвижвайки отвратителната миризма. Тя спря в кухнята и чух изскърцването на шкафа.
— Не тази, Розали — измърмори Едуард, извъртайки очи.
Бела погледна любопитно, но Едуард поклати отрицателно глава. Розали връхлетя обратно през стаята и изчезна отново.
— Това е твоя идея? — прошепна Бела, гласът й загрубя, когато тя се опита да говори високо, за да я чувам. Тя забрави, че аз я чувам перфектно. Някак си харесвах това, че тя забравя, че аз не съм точно човек. Приближих се до нея, за да не й се налагаше да се напряга.