— Не ме вини за това. Твоят вампир просто забеляза неуместни коментари из мислите ми.
Тя се усмихна едва-едва.
— Не очаквах да те видя отново.
— Аз също — отвърнах аз.
Почувствах се странно да стоя прав, но вампирите бяха разместили всички мебели, за да направят място за медицинските уреди. Струваше ми се, че това не ги притеснява — когато си от камък, няма значение дали ще стоиш прав или седнал. Това не би притеснило и мен, стига да не бях толкова изморен.
— Едуард ми каза какво е трябвало да направиш. Съжалявам.
— Всичко е наред. Беше въпрос на време, докато се пречупя пред нещо, което Сам иска да направя — излъгах аз.
— А Сет? — прошепна тя.
— Той всъщност е щастлив, че помага.
— Мразя да ти причинявам неприятности.
Изсмях се — беше по скоро лай отколкото смях. Тя въздъхна.
— Предполагам това не е нищо ново, нали?
— Не, не съвсем.
— Не е необходимо да стоиш и да гледаш това — каза тя, като едва изричаше думите.
Можех да си тръгна. Може би това беше добра идея. Но ако го направех, виждайки какво излъчва погледа й, знаех че мога да пропусна последните петнайсет минути от живота й.
— Наистина нямам къде другаде да ида — казах й аз, като се опитвах да лиша гласа си от всякакви емоции. Вълчите неща са много по-малко належащи, откакто Лия се присъедини.
— Лия? — задъха се тя.
— Не си й казал? — попитах Едуард.
Той просто сви рамене, без да отмества очи от лицето й. Можех да видя, че това не беше много вълнуваща новина за него, не беше нещо, което си заслужаваше да сподели, при наличието на по-важните събития, които се случваха. Бела не го прие толкова ведро. Изглежда това беше лоша новина за нея.
— Защо? — въздъхна тя.
Не исках да навлизам в цялата дълга колкото роман версия.
— За да наглежда Сет.
— Но Лия ни мрази — прошепна тя.
Нас. Това прозвуча мило. Можех да видя, че е уплашена.
— Лия няма да притеснява никого… освен мен. Сега е в моята глутница — направих гримаса при тези думи. — Така че тя следва заповедите ми.
Бела не изглеждаше убедена.
— Уплашена си от Лия, но сте най-добри приятелки с русата откачалка?
От втория етаж се чу слабо съскане. Чудесно, беше ме чула. Бела ми се намръщи.
— Недей, Роуз… ме разбира.
— Да — изсумтях аз. — Разбира това, че ти ще умреш и не я интересува нищо друго, освен това, че тя ще получи своето мутирало изчадие.
— Спри да бъдеш идиот, Джейк — прошепна тя.
Изглеждаше твърде слаба, за да се ядоса. Въпреки това се опитах да се усмихна.
— Казваш го сякаш е възможно.
Бела се опита да не ми се усмихва в отговор, но не успя и накрая нейните тебеширено бели устни се изтеглиха в краищата.
И тогава Карлайл и въпросното психо, за което говорехме, дойдоха при нас. Карлайл държеше бяла пластмасова чаша в ръка — от онези с капак и извита сламка. „О-о-о, не тази“, едва сега разбрах тези думи. Едуард не е искал Бела да мисли за това, което ще трябва да направи, повече от необходимото. Изобщо не можеше да се види какво има в чашата, но можех да го помириша.
Карлайл въздъхна и протегна ръката си наполовина. Бела я погледна, отново уплашена.
— Можем да опитаме по друг начин — каза Карлайл тихо.
— Не — прошепна Бела — ще опитам този първо… нямаме време…
Първо си помислих, че най-сетне се е разтревожила за себе си, но тогава ръката й се спусна вяло към корема й. Бела се пресегна и взе чашата. Ръката й се разтрепери леко и можех да чуя разплискването в чашата. Опита да се подпре на лакътя си, но тя едва можеше да повдигне ръката си. Топла вълна премина през гръбнака ми, докато гледах колко крехка е станала за по-малко от ден.
Розали постави ръцете си около рамената на Бела, подкрепяйки главата й, както се прави с новородено. Блонди беше готова на всичко за бебетата.
— Благодаря — прошепна Бела.
Очите й ни обходиха. Ясно ми беше, че тя се чувства неловко. Ако не беше толкова изтощена, обзалагам се, че щеше да се изчерви.
— Те нямат нищо против — промърмори Розали.
Почувствах се неловко. Трябваше да си тръгна, когато Бела ми предложи шанса. Не принадлежах тук, не бях част от това. Мислех си да се измъкна, но тогава осъзнах, че едно такова действие само ще накара Бела да се справи по-трудно с това. Сигурно се е досетила че съм твърде отвратен, за да остана. Което беше почти истина. И все пак, тъй като тази идея все пак беше моя, не исках да се измъквам.
Бела вдигна чашата до лицето си и помириса края на сламката. Потрепери и след това направи гримаса.