— Бела, скъпа, може да намерим по-лесен начин — каза Едуард, протягащ ръка към чашата.
— Запуши си носа — предложи Розали.
Тя гледаше към ръката на Едуард сякаш ще я зашлеви. Искаше ми се да го направи. Обзалагам се, че Едуард нямаше да запази спокойствие и с удоволствие бих наблюдавал как Блонди губи крайник.
— Не, не е това. Просто — Бела си пое дълбоко дъх — Мирише добре — призна тя с тих глас.
Едва преглътнах, опитвайки се да държа отвращението далеч от лицето си.
— Добре — каза Розали пламенно. — Това означава, че сме на прав път. Пробвай.
Виждах Блонди в нова светлина и се зачудих как не затанцува от радост. Бела постави сламката между устните си, затваряйки очи и сбръчквайки нос. Можех да чуя плискането на кръвта в чашата, когато ръката й затрепери. Преглътна за секунда, охкайки тихо с все още затворени очи.
Едуард и аз направихме крачка напред едновременно. Той докосна лицето й. Стиснах ръцете си зад гърба ми.
— Бела, любов моя…
— Добре съм — прошепна тя. Отвори очи и се вгледа в него. Изражението й беше… извинително. Умоляващо. Уплашено. — И на вкус ми харесва.
Киселините в стомаха ми се разбъркаха, заплашвайки да прелеят. Стиснах зъбите си.
— Това е добре — повтори Розали, все още развълнувана. — Добър знак.
Едуард просто притисна ръката си до бузата й, извивайки пръстите си около формите на крехките й кости. Бела въздъхна и отново сложи сламката на устните си. Този път всмука наистина голяма глътка кръв. Това действие не изглеждаше толкова слабо както всичко останало, което тя правеше. Сякаш някакъв инстинкт взимаше надмощие.
— Как е стомахът ти? Повдига ли ти се? — попита Карлайл.
Бела поклати глава.
— Не, не се чувствам зле — прошепна тя. Това е за първи път, а?
Розали засия.
— Отлично.
— Мисля, че е малко рано за това, Роуз — промърмори Карлайл.
Бела преглътна още една глътка. След това отправи сияещ поглед към Едуард.
— Това ще се брои ли към резултата ми? — прошепна тя. — Или започваме да броим след като стана вампир?
— Никой не брои, Бела. Във всеки случай, никой не е умрял от това. — Усмивката, с която я дари беше изпълнена с живот. — Списъкът ти е все още празен.
Объркаха ме.
— Ще ти обясня после — каза Едуард толкова тихо, че думите бяха като дихание.
— Какво? — прошепна Бела.
— Просто говоря на себе си — излъга той.
Ако успееше с това, ако Бела оживееше, Едуард нямаше да може да се измъкне само с тези извинения, когато нейните сетива бяха толкова изострени, колкото и неговите. Ще трябва да поработи върху честността. Устните на Едуард се свиха, борейки се с усмивката.
Бела преглътна още няколко пъти, взирайки се отвъд нас, през прозореца. Вероятно се преструваше, че ни няма. Или може би просто мен. Никой друг от тях не би бил отвратен от това, което прави. Точно обратното, може би им беше трудно, да не откъснат чашата от нея.
Едуард извъртя очите си. Господи, как може някой да живее с него? Наистина беше много лошо, че не може да чуе мислите на Бела. Тогава сигурно щеше да й досади с нещата, които чува и тя щеше да се умори от него.
Едуард се изсмя тихо. Очите на Бела се обърнаха към него веднага, полуусмихната от забавлението по лицето му. Мога да се обзаложа, че е нещо, което не беше виждала наскоро.
— Нещо смешно? — въздъхна тя.
— Джейкъб — отвърна й той.
Погледна към мен с още една уморена усмивка.
— Джейк е забавен — съгласи се тя.
Страхотно, сега бях забавление.
— Ляляля — промърморих аз, с безразлично изражение.
Тя се усмихна отново, след това отпи голямо количество от чашата. Отдръпнах се, когато сламката всмука празен въздух, издавайки силен засмукващ звук.
— Направих го — каза тя, звучейки доволна. Гласът й беше по-ясен, неравен, но не беше шепот, като в началото деня. — Ако продължавам така, Карлайл, ще махнеш ли иглите от мен?
— Възможно най-скоро — обеща той. — Честно казано, не правят нещо кой знае какво и да стоят там.
Розали погали главата на Бела, и двете си размениха обнадеждени погледи.
Всеки би могъл да го види — чашата пълна с човешка кръв имаше незабавен ефект. Цветът й се възвръщаше — имаше блед намек на розово по восъчните й бузи. И най-вече изглеждаше, че не се нуждае повече от помощта на Розали. Дишането й беше улеснено, и мога да се закълна, че биенето на сърцето й беше по-силно от всякога.
Всичко се ускори. Духа на надеждата в очите на Едуард се превърна в нещо истинско.
— Искаш ли още? — притисна я Розали.
Рамената на Бела се отпуснаха. Едуард отправи свиреп поглед към Розали преди да се обърне към Бела.
— Не е необходимо да пиеш още веднага.