— Да, знам. Но… Искам — призна тя навъсено.
Розали прокара тънките си остри пръсти през дългата коса на Бела.
— Не е необходимо да се срамуваш от това Бела. Тялото ти има нужди. Всички разбираме това. — Гласът й беше успокояващ, но след това добави рязко — Всеки, който не разбира това, не би трябвало да е тук.
Очевидно бе предназначено за мен, но нямаше да допусна Блонди да ме засегне. Радвах се, че Бела се чувства по-добре. Какво ако това ме отвращаваше? Нямаше начин да кажа каквото и да било.
Карлайл взе чашата от ръката на Бела.
— Веднага се връщам.
Бела се взираше в мен докато той изчезна.
— Джейк, изглеждаш ужасно — каза тя.
— Виж кой го казва.
— Сериозно, кога за последно спа?
Замислих се върху това за секунда.
— Не съм съвсем сигурен.
— Ау, Джейк. Сега вредя и на твоето здраве. Не бъди глупав.
Стиснах зъби. На нея й беше позволено да се самоубие за чудовището, но на мен не беше позволено да пропусна няколко нощи сън, за да гледам как го прави?
— Почини си, моля те — продължи тя — Горе има няколко легла, можеш да ползваш което поискаш.
Изражението на Розали ми даде да разбера, че не съм добре дошъл на нито едно от тях. Това ме накара да се зачудя за какво Спящата красавица се нуждаеше от легло. Или просто беше обсебена от собствеността си?
— Благодаря Бела, но по-добре да спя на земята. Далеч от миризмата, нали знаеш.
Тя направи гримаса.
— Вярно.
Карлайл се върна и Бела се протегна за кръвта, отсъстваща, сякаш си мислеше за нещо друго. Със същото разсеяно изражение, тя започна да я пресушава.
Наистина изглеждаше по-добре. Дръпна се напред, като внимаваше със системите, и седна. Розали се завъртя готова да хване Бела, ако падне. Но Бела не се нуждаеше от нея. Поемайки дълбоко въздух между глътките, Бела приключи съвсем бързо с втората чаша.
— Как се чувстваш сега? — попита Карлайл.
— Не зле. Един вид гладна… само че не съм сигурна дали съм гладна или жадна, нали знаеш?
— Карлайл, просто я погледни — промърмори Розали, толкова тихо сякаш имаше перо от канарче върху устните си. — Очевидно е какво иска тялото й. Трябва да пие още.
— Тя е все още човек, Розали. Тя има нужда и от храна. Нека й дадем малко почивка, за да видим как ще й се отрази всичко това, дотогава може да пробваме да й дадем малко храна. Яде ли ти се нещо определено, Бела?
— Яйца — каза тя веднага и след това размени поглед и усмивка с Едуард.
Усмивката му беше лека, но все пак по лицето му имаше повече живот, отколкото преди. Премигнах и почти забравих как да си отворя очите отново.
— Джейкъб — промърмори Едуард — Наистина имаш нужда от сън. Както Бела каза, сигурно е, че можеш да се настаниш тук, въпреки че може би ще ти е по-удобно отвън. Не се тревожи за нищо. Обещавам ще те намеря ако има нужда.
— Разбира се, разбира се — промърморих аз.
Сега, както изглеждаше Бела разполагаше с още няколко часа и можех да се оттегля. Да се свия някъде под дърветата… Достатъчно далеч, за да не може миризмата да ме достигне. Кръвопиецът щеше да ме събуди, ако нещо се обърка. Дължеше ми това.
— Така е — съгласи се Едуард.
Кимнах и след това сложих ръцете си върху тези на Бела. Нейните бяха ледено студени.
— Оправяй се — казах аз.
— Благодаря, Джейкъб.
Обърна ръката си и стисна моята. Почувствах тънката ивица на сватбения й пръстен, който стоеше хлабаво на нейните изтънели пръсти.
— Донесете й одеяло или нещо такова — измърморих докато се обръщах към вратата.
Докато я достигна, два воя пронизаха застиналия сутрешен въздух. Нямаше начин да сбъркам настойчивостта на тона. Нямаше грешка този път.
— По дяволите — изръмжах аз и се хвърлих през вратата. Позволих на огъня да ме разкъса на парчета. Имаше остър раздиращ звук, когато панталоните ми се разкъсаха. По дяволите, това бяха единствените дрехи, които имах. Нямаше значение сега. Паднах на лапите си и поех към гората.
„Какво има?“ — крещях в главата си.
„Идват насам“ — отговори Сет — „най-малко трима са.“
„Дали са се отцепили?“
„Бягам към Сет със скоростта на светлината“ — обеща Лия. Можех да усетя въздуха преминаващ през белите й дробове докато се насилваше до невероятна скорост. Гората бучеше около нея. До сега нямаше никакъв намек за атака.
„Сет, не ги предизвиквай, изчакай ме.“
„Забавят. Толкова е неприятно да не можеш да ги чуеш.“
„Мисля…“
„Какво?“
„Мисля, че спряха…“
„Изчакват за останалите от глутницата?“
„Шшт. Чувствате ли това?“
Почувствах впечатленията му. Звук от падане проблесна във въздуха.
„Някой се преобразява?“