„Мислех, че ще започнете да се натискате“ — изкикоти се Лия.
Игнорирах я.
„Беше ли добре?“ — попитах ги. Притесняваше ме да измъквам от тях по този начин неща, за които не можех да чуя какво точно си мислят. Не исках да предполагам нищо. Не исках да бъда като Джаред. „Казах ли нещо, което не искахте? Пропуснах ли да кажа нещо, което трябваше?“
„Справи се страхотно, Джейк“ — окуражи ме Сет.
„Можеше да удариш Джаред“ — помисли си Лия — „Нямаше да имам нищо против.“
„Предполагам, вече знаеш защо е забранено на Ембри да идва“ — помисли си Сет.
Не разбирах.
„Да му е забранено?“
„Джейк, видя ли Куил? Той е доста съсипан, нали? Залагам 10 към 1, че Ембри е много по-разстроен и Ембри си няма Клер. Няма начин Куил просто да реши и да си тръгне от Ла Пуш. Ембри може, за това Сам няма да рискува да бъде убеден да напусне. Той не иска глутницата ни да стане по-голяма отколкото е сега.“
„Наистина? Мислиш ли? Съмнявам се Ембри да има нещо против да разкъса някой Кълън.“
„Но той е най-добрият ти приятел, Джейк. Той и Куил биха предпочели да застанат зад теб, отколкото да се изправят срещу теб в битка.“
„Тогава се радвам, че Сам го е задържал вкъщи. Тази глутница е достатъчно голяма.“
Въздъхнах.
„Добре, тогава. Значи сме добре за сега. Сет, имаш ли нещо против да наглеждаш нещата за малко. Лия и аз се нуждаем от почивка. Като цяло ние сме на ниво? Но цялото това нещо, може да е било, за да ни разсеят.“
Не винаги бях толкова параноичен, но помня чувството за обещание към Сам. Той видя цялото фокусиране върху разрушаване на опасността. Ще има ли предимство от факта, че може да ни е излъгал?
„Няма проблем!“ — Сет беше единственият, изгарящ от желание да направи каквото може. — „Искаш ли да обясня на Кълънови? Те сигурно все още са в неведение.“
„Ще се оправя. Искам да проверя нещата.“
Схванаха вихъра от картини в мислещия ми в хиляди посоки мозък.
Сет изхленчи в изненада.
„Иу.“
Лия разклати главата си напред-назад сякаш се опитваше да изкара картините от нея.
„Честно, това е най-отвратителното нещо, което съм чувала през живота си. Ако имаше нещо в стомаха ми, то щеше да се върне.“
„Те са вампири, предполагам“ — добави Сет след минута, компенсирайки реакцията на Лия. „Имам предвид, че има смисъл. И ако това помогне на Бела, е нещо добро, нали?“
Аз и Лия се взряхме в него.
„Какво?“
„Мама го изпускаше много, докато беше малък“ — каза ми Лия.
„На главата му, очевидно.“
„Гризеше и решетките на детското креватче.“
„Погълнал е боя?“
„Така изглежда“ — помисли си тя.
Сет изръмжа.
„Смешно. Защо вие двамата не млъкнете и не заспите?“
14. ЗНАЕШ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТРЪГНАЛИ НА ЗЛЕ, КОГАТО СЕ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН, ЗАДЕТО СЕ ДЪРЖИШ ГРУБО С ВАМПИРИ
Когато се върнах при къщата, отпред нямаше никого, на когото да предам новините. Още ли бяха под тревога?
„Всичко е наред“ — помислих си отегчено.
Очите ми бързо уловиха малка промяна в досега познатата обстановка. Имаше купчинка светло оцветен плат на най-ниското стъпало на верандата. Подскочих натам, за да разследвам. Задържайки дъха си, защото миризмата на вампирите се беше залепила за материята, като да не повярваш, побутнах купчината с носа си.
Някой беше оставил дрехи. Хъх. Едуард трябва да е забелязал раздразнението ми, когато се изстрелях през вратата. Е, това е… мило. И странно.
Взех дрехите внимателно между зъбите си — уф — и ги занесох обратно към дърветата. Просто в случай, че беше някаква шега на русата психопатка и това бяха куп женски дрехи. Обзалагам се, че би се радвала да види изражението на човешкото ми лице, докато стоя гол, държейки лятна рокля.
Под прикритието на дърветата пуснах смърдящата купчина и се преобразих в човек. Изтърсих дрехите, удряйки ги в едно дърво, за да се отърва поне отчасти от миризмата. Определено бяха дрехи на момче — светлокафяви панталони и бяла риза. Нито едното не беше достатъчно дълго, но изглежда щяха да ми станат на широчина. Трябваше да са на Емет. Навих ръкавите на ризата, но нямаше какво да направя с панталоните. Е, добре.
Трябваше да призная, че се чувствах добре с дрехи върху гърба си, дори смърдящи, които не ми ставаха. Трудно беше, че не можех просто да изтичам до вкъщи и да взема друг чифт стари шорти, когато ми трябваха. Пак ми се напомни какво е да си бездомен — да нямаш място, където да се върнеш. Нито собствени вещи, което не ме притесняваше толкова в момента, но най-вероятно скоро щеше да стане досадно.