Изтощен, бавно се качих по стълбите на верандата, в новите си луксозни дрехи втора употреба, но когато стигнах до вратата, се поколебах. Да почукам ли? Глупаво, при положение, че те знаеха, че съм тук. Учудих се, че никой не потвърди това — не ми казаха да вляза или да се разкарам. Каквото и да е. Свих рамене и сам влязох вътре.
Още промени. Стаята се беше преобразила към нормалното си състояние — почти — през последните двадесет минути. Големият плосък екран беше включен, звукът — намален, вървеше някакъв детски филм, но никой не го гледаше. Карлайл и Есме бяха застанали до задните прозорци, които гледаха към реката. Алис, Джаспър и Емет не се виждаха никъде, но можех да чуя шепота им горе. Бела беше на кушетката като вчера, само една тръба все още беше закачена за нея, а системата стърчеше зад дивана. Беше увита като пашкул в няколко дебели юргана, поне ме бяха послушали. Розали беше кръстосала крака на земята до главата й. Едуард седеше в другия край на кушетката с увитите крака на Бела в скута му. Той погледна нагоре, когато влязох и ми се усмихна — устата му помръдна съвсем малко — сякаш нещо му се хареса.
Бела не ме чу. Тя погледна нагоре, когато и той го направи и също ми се усмихна. С истинска енергия, цялото и лице светна. Не можех да си спомня последния път, когато беше толкова развълнувана да ме види.
Какво й ставаше? За Бога, тя беше омъжена! Щастливо омъжена, при това — нямаше съмнение, че беше влюбена в своя вампир извън границите на здравия разум. И на всичко отгоре, доста бременна.
Тогава защо трябваше да е толкова развълнувана да ме види? Сякаш съм накарал целия й ден да придобие смисъл като просто съм влязъл през вратата.
Само ако не я интересуваше… или още повече — не ме искаше наоколо. Щеше да е толкова по-лесно да стоя настрана.
Едуард изглежда беше съгласен с мислите ми — напоследък бяхме на една вълна толкова често, че беше лудост. Той се беше намръщил, четейки лицето й докато тя ме гледаше с грейнал поглед.
— Искаха само да поговорим — смънках аз, гласът ми се влачеше от изтощение. — Никаква атака не се задава.
— Да — отговори Едуард — чух повечето.
Това ме събуди малко. Бяхме на поне пет километра от къщата.
— Как?
— Теб те чувам по-ясно — въпрос на познат глас и концентрация е. Също така, мислите ти са по-лесни за прихващане, когато си човек. Така, че чух почти всичко, което си казахте там.
— О. — Това малко ме подразни, но нямаше достатъчна причина, за това го пренебрегнах. — Добре. Мразя да се повтарям.
— Бих ти казала да отидеш да се наспиш — каза Бела — но предполагам, че ще припаднеш на пода след около шест секунди, така че едва ли има смисъл.
Беше невероятно колко по-добре звучеше и колко по-силна изглеждаше. Надуших прясна кръв и видях, че чашата отново беше в ръцете й. Колко кръв щеше да трябва, за да я поддържа? Щяха ли в един момент да започнат да припкат при съседите?
Отправих се към вратата, отброявайки секундите, докато вървях.
— Едно Мисисипи… две Мисисипи…
— Къде е потопа, глупако? — измърмори Розали.
— Розали, знаеш ли как можеш да удавиш блондинка? — попитах я без да спирам или да се обръщам да я погледна. — Залепи огледало за дъното на басейн.
Чух Едуард да се смее тихичко, докато затварях вратата. Настроението му се оправяше в същото време, когато се подобряваше състоянието на Бела.
— Това съм го чувала вече — извика Розали след мен.
Тръгнах бавно по стълбите, с ясна цел да се завлека достатъчно навътре в дърветата, така че въздухът отново да бъде чист. Обмислях да зарежа дрехите на удобно разстояние от къщата, за бъдещо ползване, отколкото да ги вържа за крака си, а и така нямаше да се налага да ги помирисвам. Докато се борех с копчетата на новата риза, случайно се замислих как копчетата никога няма да са подходящи за върколаците.
Чух гласовете докато се влачех през моравата.
— Къде отиваш? — Бела попита.
— Забравих да му кажа нещо.
— Остави Джейкъб да спи, може да почака.
Да, моля те, остави Джейкъб да спи.
— Ще отнеме само минутка.
Обърнах се бавно. Едуард вече беше излязъл. Докато се приближаваше, на лицето му беше изписано извинение.
— За Бога, сега пък какво?
— Съжалявам — каза той, и се поколеба, сякаш не знаеше как да изрази това, което си мислеше.
— Какво ти е на ума, четецо на мисли?
— По-рано, когато говореше с пратениците на Сам — измърмори той — предавах какво става на Карлайл и Есме и на останалите. Те бяха свързани…
— Виж, няма да отпускаме патрула. Няма нужда да вярвате на Сам, както ние вярваме. Въпреки това, ще си държим очите отворени.
— Не, не, Джейкъб. Не за това. Доверяваме се на преценката ти. По-скоро Есме се притесняваше за трудностите, които това носи за глутницата ви. Тя ме помоли да поговоря насаме с теб за това.