Това ме хвана неподготвен.
— Трудности?
— Специално частта с бездомието. Тя е много разтревожена, че всички сте така… лишени.
Изсумтях. Вампирска майка — закрилница — странно.
— Ние сме издръжливи. Кажи й да не се притеснява.
— Все пак, тя иска да направи каквото може. Останах с впечатлението, че Лия не обича да се храни във вълчата си форма?
— И? — настоях аз.
— Е, ние имаме човешка храна тук, Джейкъб. За да поддържаме прикритието си и, разбира се, за Бела. Лия е добре дошла за всичко което поиска. Всички сте добре дошли.
— Ще им предам.
— Лия ни мрази.
— И?
— Опитай се да и го предадеш така, че да я накараш да се замисли, ако нямаш нищо против.
— Ще направя каквото мога.
— И идва моментът с дрехите.
Хвърлих око на тези, които носех.
— О, да. Благодаря. — Вероятно нямаше да проявя добри обноски, ако спомена колко лошо воняха.
Той се усмихна леко.
— Лесно можем да помогнем с всякакви нужди там. Алис рядко ни позволява да носим едни и същи дрехи два пъти. Имаме купища чисто нови дрехи, предназначени за благотворителност, а предполагам, че Лия е горе-долу същия размер като Есме…
— Не съм сигурен как ще се чувства относно останките от кръвопийци. Тя не е толкова практична, колкото съм аз.
— Вярвам, че ще представиш офертата в най-добрата възможна светлина. Както и оферта за всеки друг физически предмет от който може да се нуждаете, или транспорт, или всичко друго като цяло. Също и баня, след като предпочитате да спите навън. Моля те… не си помисляйте, че сте без удобствата на дом.
Каза последното изречение меко — без да се опитва да си замълчи, но с някакъв вид истинска емоция.
Втренчих се в него за секунда, мигайки сънено.
— Това е, ъм, много мило от ваша страна. Кажи на Есме, че оценяваме, ъм, загрижеността. Но периметърът преминава през реката на няколко места, така че сме доста чисти, благодаря.
— Въпреки това предай офертата.
— Разбира се, разбира се.
— Благодаря ти.
Обърнах се с гръб към него, само за да замръзна, когато чух нисък вик на болка от къщата. Докато се обърна, него вече го нямаше.
Сега пък какво?
Тръгнах след него, влачейки се като зомби. Сигурно използвайки същия брой мозъчни клетки. Не се чувствах да имам избор. Нещо не беше наред. Ще отида да видя какво е то. Няма да мога да направя нищо и ще се почувствам още по-зле.
Изглеждаше неизбежно.
Отново сам се пуснах да вляза. Бела се задъхваше, свита над издутината в средата на тялото й. Розали я държеше, докато Едуард, Карлайл и Есме се бяха навели над нея. Мигновено движение привлече вниманието ми. Алис беше на върха на стълбите, гледайки надолу към стаята с ръце притиснати в слепоочията й. Това беше странно — сякаш имаше преграда, която и пречеше да влезе.
— Карлайл, дай ми една секунда — издиша задъхано Бела.
— Бела — неспокойно каза докторът — чух нещо да изпуква. Трябва да погледна.
— Доста съм сигурна — пъхтене — че беше ребро. Ау. Да. Точно тук. — Тя посочи лявата си страна, внимавайки да не я докосне.
Сега пък й чупеше костите.
— Трябва да направя рентгенова снимка. Може да има парченца. Не искаме да пунктира нещо.
Бела си пое въздух дълбоко.
— Добре.
Розали внимателно повдигна Бела. Едуард изглеждаше сякаш ще се опита да спори, но Розали оголи зъби срещу него и изръмжа.
— Вече я взех.
Значи сега Бела беше по-силна, но и това нещо в нея също. Не можеш да умориш от глад единия без да нараниш и другия, и оздравяването работеше на същия принцип. Няма начин да победиш.
Русокосата бързо носеше Бела по голямото стълбище, с Карлайл и Едуард точно зад нея, никой от тях не ми обърна внимание, а аз стоях на вратата.
Значи имаха кръвна банка и рентген? Предполагам, че докторът е пренесъл кабинета си вкъщи.
Бях прекалено изтощен, за да ги последвам, прекалено изтощен, за да помръдна. Облегнах се на стената и се спуснах до пода. Вратата още беше отворена и аз насочих носа си към нея, благодарен за свежият бриз, който духаше. Наведох главата си към касата и се заслушах.
Можех да чуя звука от рентгена горе. Или просто предположих, че беше това. И след това най-тихите стъпки да слизат по стълбите. Не погледнах да видя кой вампир беше.
— Искаш ли възглавница? — попита ме Алис.
— Не — измънках аз. Какво беше това натрапчиво гостоприемство? Побиваха ме тръпки.
— Не изглежда удобно — забеляза тя.
— Не е.
— Тогава защо не се преместиш?
— Уморен съм. Ти защо не си горе с останалите? — изстрелях обратно.