— Главоболие — отговори тя.
Завъртях глава, за да погледна към нея.
Алис беше съвсем мъничко нещо. Приблизително колкото едната ми ръка. Сега изглеждаше още по-малка, някак си прегърбена върху себе си. Малкото й лице изглеждаше измъчено.
— Вампирите имат главоболие?
— Не и нормалните.
Изсумтях. Нормални вампири.
— Как така никога не си около Бела вече? — попитах аз, правейки въпроса обвинение. Не ми беше направило впечатление преди, защото главата ми беше пълна с други глупости, но беше странно, че Алис никога не беше с Бела, поне откакто бях тук. Може би ако Алис беше там, Розали нямаше да бъде. — Мислех, че двете сте така. — Кръстосах два от пръстите си.
— Както казах — тя се сви на плочките на няколко стъпки от мен, увивайки слабите си ръце около слабите си колене — главоболие.
— Бела ти предизвиква главоболие?
— Да.
Намръщих се. Бях прекалено уморен за гатанки. Оставих главата си да падне обратно към свежия въздух и затворих очи.
— Всъщност, не Бела — поправи се тя — Зародишът…
А, още някой, който се чувстваше като мен. Беше доста лесно за разпознаване. Тя каза думата неохотно, както Едуард я каза.
— Не мога да го видя — каза ми тя, въпреки че може би говореше на себе си. Доколкото тя знаеше, аз вече спях. — Не мога да видя нищо за него. Точно както при теб.
Потреперих и зъбите ми тракнаха. Не ми харесваше да ме сравняват със създанието.
— Бела застава на пътя. Тя е увита около него, така че и тя е… замъглена. Като лош сигнал на телевизор — все едно да се опитваш да фокусираш онези размазани, хора трепващи на екрана. Убива главата ми да я гледам. И без това не мога да видя повече от няколко минути в бъдещето. Зародишът… е прекалено голяма част от бъдещето й. Когато реши… когато знаеше, че го иска, изчезна от видението ми. Изплаши ме до смърт. — Беше тиха за секунда и после добави. — Трябва да призная, че е облекчение, когато си наблизо — въпреки миризмата на мокро куче. Всичко изчезва. Все едно съм със затворени очи. Сковава главоболието.
— Радвам се да съм от полза, госпожо — смънках аз.
— Чудех се какво общо може да има с теб… защо и с теб е така.
Внезапна горещина пламна в средата на костите ми. Стиснах юмруци, за да спра треперенето.
— Нямам нищо общо с този смукач на живот — казах през зъби.
— Е, има нещо.
Не отговорих. Горещината вече си отиваше. Бях прекалено уморен за да остана ядосан.
— Имаш ли нещо против да остана тук, до теб? — попита тя.
— Предполагам не. И без това смърди.
— Благодаря — каза тя — Това е най-доброто решение, предполагам, след като не мога да пия аспирин.
— Може ли малко по-тихо. Спя.
Тя не отговори, веднага изпадна в мълчание. Заспах след секунди.
Сънувах, че съм наистина жаден. И пред мен имаше голяма чаша вода — студена вода, можеш да видиш капките да се стичат отстрани. Грабнах чашата и отпих голяма глътка, само за да доста бързо разбера, че това не беше вода — беше чиста белина. Изплюх я, разсипвайки я навсякъде, и част от нея мина през носа ми. Изгаряше ме. Носът ми гореше…
Болката в носа ми ме събуди достатъчно, че да си спомня къде бях заспал. Миризмата беше доста противна, имайки предвид, че действително носът ми не беше в къщата. Уф. И беше шумно. Някой се смееше прекалено силно. Познат смях, но той не вървеше с миризмата. Не принадлежеше на нея.
Изпъшках и отворих очи. Небето беше потискащо сиво — беше ден, но нямах идея за точното време. Може би почти залез — беше доста тъмно.
— Време беше — измънка Русокосата от немного далече — Въплъщението в резачка започна малко да омръзва.
Претърколих се и се извих в седнало положение. Тогава разбрах от къде е идвала миризмата. Някой беше пъхнал широка пухена възглавница под лицето ми. Вероятно опитвайки се да бъде мил, предполагам. Освен ако не е била Розали.
Щом лицето ми беше далеч от смърдящите пера, долових и други миризми. Като бекон и канела, смесени с миризма на вампир.
Мигнах, опитвайки се да фокусирам стаята.
Нещата не се бяха променило много, като изключим, че Бела седеше по средата на дивана и системата я нямаше. Русокосата седеше в краката й с глава облегната върху коленете на Бела. Все още ме побиваха тръпки като гледах как небрежно я докосват, въпреки че при сегашните обстоятелства беше доста глупаво. Едуард беше от едната и страна, държейки ръката й. Алис също беше на пода, като Розали. Лицето й сега не беше измъчено. И беше лесно да се види защо — беше намерила друго обезболяващо.
— Хей, Джейк се събужда! — изликува Сет.
Той седеше от другата страна на Бела, ръката му небрежно прехвърлена през рамото й, преливаща чиния с храна в скута му.