— Така че предлагам да излизате заедно, просто за всеки случай. И по-добре да е през деня, защото те ще очакват нощта. Обичайни вампирски неща. Вие сте бързи — прекосете планината и ловувайте достатъчно далеч, за да няма шанс той да е изпратил някого толкова далеч от вкъщи.
— И да оставим Бела незащитена?
Изсумтях.
— А ние какво сме, парчета месо?
Карлайл се засмя, но после лицето му отново стана сериозно.
— Джейкъб, не можеш да се биеш срещу братята си.
Очите ми се свиха.
— Не казвам, че няма да е трудно, но ако наистина идват да я убият — ще успея да ги спра.
Карлайл разтърси глава разтревожено.
— Не, нямах предвид, че няма да си… способен. Но това ще е много грешно. Не мога да позволя това да тежи на съвестта ми.
— Няма да бъде на твоята съвест, докторе. Ще бъде на моята. Мога да го понеса.
— Не, Джейкъб. Ще се погрижим нашите действия да не доведат до това. — Той се намръщи замислено — Ще ловуваме по трима — реши той след секунда — Така ще е най-добре.
— Не знам, докторе. Да се разделите наполовина не е най-добрата стратегия.
— Имаме няколко допълнителни способности, които ще изравнят нещата. Ако Едуард е един от тримата, ще може да ни даде безопасен радиус от няколко мили.
И двамата погледнахме към Едуард. Изражението му накара Карлайл бързо да преосмисли.
— Сигурен съм, че има и други начини — каза Карлайл. Очевидно, сега нямаше достатъчно силна физическа нужда, която да отдели Едуард от Бела. — Алис, предполагам можеш да кажеш кой път би бил погрешен?
— Този, който изчезне — каза Алис, кимайки. — Лесно.
Едуард, който се беше напрегнал от първоначалния план на Карлайл, се отпусна. Бела се беше вторачила нещастно в Алис. Тази малка чупка между очите й се появяваше, когато беше под напрежение.
— Добре, тогава — казах. — Това е решено. Ще тръгвам. Сет, ще те очаквам на линия по здрач, така че дремни по някое време, ясно?
— Разбира се, Джейк. Ще се преобразя веднага щом приключа тук. Освен… — той се поколеба, поглеждайки към Бела. — Имаш ли нужда от мен?
— Тя има одеяла — щракнах със зъби към него.
— Добре съм, Сет, благодаря — бързо каза Бела.
И тогава Есме прелетя стаята с голяма покрита чиния в ръцете си. Тя спря, колебаейки се, зад лакътя на Карлайл, нейните широки, тъмнозлатни очи, се спряха на лицето ми. Тя задържа чинията напред и направи срамежлива стъпка към мен.
— Джейкъб — каза тя тихо. Гласът й не беше толкова остър както на другите. — Знам, че е… неприятно за теб, идеята да се храниш тук, където мирише толкова неприятно. Но ще се чувствам много по-добре ако вземеш малко храна с теб. Знам, че не можеш да се прибереш вкъщи, и това е заради нас. Моля те, облекчи малко от угризенията ми. Вземи нещо за ядене. — Тя държеше храната пред мен, лицето и беше меко и молещо се. Не знам как го направи, защото не изглеждаше на повече от двадесет и пет, а и беше бяла като платно, но нещо в изражението й ми напомни за майка ми.
Боже.
— Ъм, да, разбира се — измънках. — Предполагам. Може би Лия още е гладна или нещо такова.
Пресегнах се и взех храната с една ръка, държейки я далече, на една ръка разстояние. Щях да я зарежа под някое дърво или нещо такова. Не исках да я карам да се чувства зле.
Тогава се сетих за Едуард.
— Не й казвай нищо! Нека си мисли, че съм я изял.
Не го погледнах, за да видя дали беше съгласен. По-добре да беше. Кръвопиецът ми беше задължен.
— Благодаря ти, Джейкъб — каза Есме, усмихвайки ми се. Как каменно лице можеше да има трапчинки, по дяволите?
— Ъм, благодаря — казах аз. Лицето ми беше топло — по-топло от обичайното.
Това е проблемът от мотаенето с вампири — свикваш с тях. Започват да объркват начина, по който виждаш света. Започваш да ги чувстваш като приятели.
— Ще се върнеш ли по-късно, Джейк? — попита Бела, докато тъкмо се опитвах да избягам.
— Ъм, не съм сигурен.
Тя притисна устните си една към друга, сякаш се опитваше да потисне усмивка.
— Моля те? Може да ми стане студено.
Вдишах дълбоко през носа си и тогава осъзнах, твърде късно, че това не беше добра идея. Смърдеше.
— Може би.
— Джейкъб? — Есме ме повика. Пристъпих към вратата, когато тя продължи. Направи няколко стъпки след мен. — Оставих кошница с дрехи на верандата. За Лия са. Изпрани са — опитах се да не ги докосвам много. — Тя се намръщи. — Имаш ли нещо против да й ги занесеш?
— Заемам се — измърморих аз и се измъкнах през вратата преди някой да се опита да ми припише още нещо.
15. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК, ТИК-ТАК
„Хей, Джейк, мислех, че каза че ме искаш привечер. Защо не накара Лея да ме събуди преди да заспи?“