„Защото не се нуждаех то теб. Достатъчно добър съм…“
Той вече обикаляше северната част на периметъра.
„Е… Нещо?“
„Не. Нищо, абсолютно нищо.“
„Направил си някакво разузнаване?“
Беше намерил една следа от моите обиколки. Той се запъти след новата следа.
„Да, реших да направя няколко обиколки. Нали знаеш, просто проверявах. Ако Кълънови решат да си направят пътуване за лов…“
„Много добре си направил.“
Сет зави обратно по главния периметър.
Беше ми много по-лесно да тичам с него, отколкото с Лея. Въпреки че тя се опитваше, наистина се опитваше, но мислите й винаги я водеха натам. Тя не искаше да бъде тук.
Не искаше да чувства омекването ми към вампирите — това, което се усещаше в главата ми. Не искаше да се съгласи с топлото приятелство на Сет с тях, приятелство, което се укрепваше още повече с времето.
Беше ми забавно как преди смятах, че най-големия й проблем ще съм аз. Винаги си лазехме по нервите, когато бяхме в глутницата на Сам. Но сега нямаше никаква враждебност към мен — само към Кълънови и Бела. Чудех се каква бе причината. Може би беше просто благодарност, че не я принуждавах да си тръгне. Може би, защото сега разбирах омразата й по-добре. Както и да е, тичането с нея не беше толкова лошо, колкото си мислех че ще бъде.
Естествено, тя не се беше успокоила. Храната и дрехите, които Есме беше й пратила, в момента пътуваха надолу по реката. Дори след като бях изял моя дял — не защото миризмата бе неустоимо далеч от вампирската изгаряща смрад, но за да дам добър пример на саможертвената търпимост на Лея — тя отказа. Малкият лос, който беше хванала около пладне, не беше задоволил изцяло апетита й. Дори направи настроението още по-нетърпимо. Лея мразеше да яде сурова храна.
„Може би трябва да се отправим на изток?“ — предложи Сет. — „Да отидем натам, и да видим дали те не са там и ни чакат“
„И аз си мислих за това“ — съгласих се аз. — „Но нека го направим, когато всички сме будни. Не искам да свалят защитата ни. Макар че трябва да го направим преди Кълън да се опитат да ловуват. Ще е скоро.“
„Да.“
Това ме накара да се замисля.
Ако Кълънови можеха да напуснат безопасно местността, те наистина трябваше да го направят. Сигурно трябваше да заминат още на секундата, в която ги предупредихме. Вероятно могат да си позволят друго убежище. А и имаха приятели на север, нали? Да вземат Бела и да се махат. Изглеждаше като очевиден отговор на проблемите им.
Сигурно трябваше да им го предложа, но се страхувах да не ме послушат. А аз не исках Бела да си замине — да, не знам дали ще оживее или не.
Не, това беше просто глупаво. Трябваше да ги оставя да вървят. За тях нямаше смисъл да остават повече тук, а и щеше да е много по-добре — не по-безболезнено, но по-здравословно — за мен, ако Бела си заминеше завинаги.
Това сега беше лесно да се каже, когато Бела не беше тук, изглеждайки развълнувана да ме види и същевременно вкопчила се в живота с нокти…
„О, вече попитах Едуард относно това“ — помисли Сет.
„Какво?“
„Попитах го защо още не са си тръгнали. Да отидат при Таня или някъде другаде. Някъде, прекалено далеч, за да не може да ги последва Сам.“
Трябваше да си спомня, че току-що бях решил да давам на Кълънови верните съвети. Че така беше най-добре. Така че не биваше да се ядосвам на Сет задето е свършил тази работа. Въобще да не се ядосвам.
„Какво каза той? Чакат за удобна възможност ли?“
„Не. Няма да си тръгнат.“
Това не трябваше да прозвучи като добра новина.
„Защо не? Това е глупаво.“
„Не точно“ — каза Сет, сега отбранително. „Ще отнеме доста време докато Карлайл изгради такъв медицински достъп, какъвто вече има тук. Тук той има всичко необходимо, за да се грижи за Бела, а и позволението, за да поиска още. Това е една от причините да искат да отидат на лов. Карлайл смята, че ще се нуждаят от още кръв за Бела. Тя е използвала всичката нулева отрицателна, която са имали за нея. А и не му харесва, че запасите му се изчерпват. И смята да отиде и да купи още. Знаеше ли, че можеш да си купиш кръв? Ако си доктор.“
Все още не бях готов да мисля логично.
„И пак е глупаво. Могат да вземат по-голяма част със себе си, нали? И да крадат от каквото имат нужда, където и да отидат. Кой го интересуват законните глупости, когато си безсмъртен?“
„Едуард не иска да поема риск като я мести.“
„Тя е по-добре отколкото беше преди.“
„Значително“ — съгласи се Сет. В главата си, той сравняваше спомените ми на Бела, с окачени тръби, с последния път, когато я беше видял, докато си тръгваше от къщата. Тя му се усмихваше и му махаше. — „Но тя не трябва да се движи много, нали знаеш. Това нещо в нея рита адски болезнено.“