Преглътнах, за да върна обратно киселините в гърлото си.
„Да, знам.“
„Счупи й още едно ребро“ — каза той мрачно.
Препънах се и се олюлях за миг, преди да възстановя равновесието си.
„Карлайл отново я е превързал. Просто още едно счупване, каза той. И после Розали каза, нещо от сорта за това, че дори и нормалните човешки деца са можели да чупят ребра. Едуард в този момент изглеждаше сякаш искаше да я обезглави.“
„Жалко, че не го е направил.“
Сет напълно се отдаде на разказа си — знаеше, че всичко това живо ме интересува, макар че не бях поискал да го чуя.
„Бела има треска тези дни. В ниска степен — само се потеше и после имаше студ. Карлайл не е сигурен каква е причината — може би просто е болна. Имунната й система не би могла да е в перфектна форма точно сега.“
„Да, сигурен съм, че е просто съвпадение.“
„Тя обаче е в добро настроение. Говореше си с Чарли, смееше се и…“
„Чарли? Какво?! Как така е говорела с Чарли?“
Сет забави крачки; яростта ми го бе изненадала.
„Предполагам й се обажда всеки ден, за да я чуе. Понякога и майка й се обажда. Сега Бела звучи много по-добре, затова го уверяваше, че се подобрява…“
„Подобрява се? Какво, по дяволите, си мислят? Да дават на Чарли такива надежди, само за да го унищожат още по-жестоко, когато тя умре? Мислех, че го подготвят за това! Че го предупреждават някак! Защо тя ще го лъже така?“
„Тя може и да не умре“ — помисли си Сет тихо.
Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя.
„Сет. Дори и тя да успее да оживее, все пак няма да остане човек. Тя го знае, както го знаят и останалите от тях. Ако не умре, ще трябва да направи доста добро въплъщение на труп, хлапе. Или това, или да изчезне завинаги. Мислех, че се опитват да го направят по-лесно за Чарли. Защо…?“
„Мисля, че е идея на Бела. Никой не каза нищо, но лицето на Едуард изглеждаше изписано точно като твоята реакция“
Отново на същата вълна с кръвопиеца.
Тичахме няколко минути в тишина. Тръгнах в нова посока, проучвайки на юг.
„Не се отдалечавай прекалено много.“
„Защо?“
„Бела ме помоли да ти кажа да наминеш.“
Зъбите ми се сключиха.
„И Алис иска да наминеш. Каза, че й е омръзнало да виси на тавана като прилеп в камбанария.“ — Сет сподави смеха си. — „Смених се с Едуард. Опитвахме се да стабилизираме температурата на Бела. От студено до горещо, ако се наложеше. Предполагам, ако не искаш да се върнеш, бих могъл аз да се върна…“
„Не. Ще отида“ — отвърнах.
„Добре.“
Сет не коментира повече. Беше се концентрирал много усилено върху празната гора.
Продължих на юг, търсейки нещо ново. Обърнах се обратно, когато се натъкнах на първите знаци за наближилото населено място. Все още не бях близо до града, но не исках да се пуснат отново слухове за вълци. Бяхме си добре и невидими както досега.
Минах точно по обратният път на периметъра и се запътих към къщата. Макар че знаех, че е глупаво, нямах сили да се спра. Вероятно бях някакъв откачен мазохист.
„Нищо ти няма, Джейк. Просто това не е най-нормалната ситуация.“
„Моля те, млъкни, Сет.“
„Млъквам.“
Този път не се поколебах на вратата; просто влязох, сякаш притежавах мястото. Сетих се, че това щеше да вбеси Розали, но си беше пропиляно усилие. Нито Розали, нито Бела се виждаха някъде. Започнах да се оглеждам наоколо, надявайки се, че не съм ги видял, сърцето ми опираше в ребрата ми по странен и неприятен начин.
— Тя е добре — прошепна Едуард. — Или по-скоро трябва да кажа същата.
Едуард бе на дивана с лице в ръцете си; не беше вдигнал поглед, когато заговори. Есме седеше до него, обвила раменете му с една ръка.
— Здравей, Джейкъб — каза тя. — Много се радвам, че се върна.
— Аз също — каза Алис с дълбока въздишка. Тя се появи, подскачайки надолу по стълбите и направила физиономия. Сякаш бях закъснял за някаква среща.
— Ъ, здрасти — казах. Странно беше да се опитвам да бъда толкова мил.
— Къде е Бела?
— В банята — каза ми Алис. — Знаеш, предимно течна диета. А и всички неща, които поражда бременността…
— Аха.
Застанах там тромав и се заклатих леко на пети.
— О, чудесно — изръмжа Розали. Извърнах глава и я видях как идва полускрита от стълбището към хола. Носеше Бела нежно в ръце, а на лицето й бе изписана остра насмешка, насочена към мен.
— Знаех си, че надушвам нещо неприятно.
И както преди, лицето на Бела светна като на дете в Коледната сутрин. Сякаш й бях донесъл най-страхотния подарък.
Беше толкова нечестно.
— Джейкъб — издиша тя. — Ти дойде.
— Здрасти, Бела.
Есме и Едуард станаха. Гледах как Розали положи Бела внимателно на дивана. Гледах как, въпреки това, Бела пребледня и задържа дъха си — сякаш не трябваше да издава никакъв звук, независимо колко я болеше.