Едуард погали челото й с ръка и после докосна врата й. Направи го да изглежда сякаш вероятно просто отмяташе косата й назад, но на мен ми изглеждаше като лекарско преценяване.
— Студено ли ти е? — промълви той.
— Добре съм.
— Бела, знаеш какво ти каза Карлайл — рече Розали. — Не омаловажавай нищо. Така няма да ни помогнеш да се грижим за теб…
— Добре, малко ми е студено. Едуард, би ли ми подал одеяло?
Завъртях очи.
— Не е ли това причината, поради която съм тук?
— Ти току-що влезе — каза Бела. — Обзалагам се, че си тичал цял ден. Почини си за минута. Вероятно ще се стопля за нула време.
Игнорирах я и отидох да седна на пода до дивана, докато тя все още ми обясняваше какво да правя. От друга страна, не бях сигурен как… Тя изглеждаше толкова чуплива и бях ужасен да я преместя, дори и да поставя ръката си около нея. Затова само се облегнах внимателно до нея и поставих ръката си да почива до нейната. След това оставих другата си върху лицето й. Беше трудно да се каже дали беше по-студена от обичайното.
— Благодаря, Джейк — каза тя, като усетих как потрепери.
— Да — отвърнах аз.
Едуард седеше на облегалката на дивана до краката на Бела, не откъсваше поглед от очите й. Беше трудно да повярвам, че при всичкия този супер-слух в стаята, никой нямаше да забележи, че стомахът ми къркореше.
— Розали, защо не донесеш на Джейкъб нещо от кухнята? — каза Алис. Седейки тихо зад дивана, като не можех да я видя Розали се втренчи, невярващо в мястото, откъдето дойде гласът на Алис.
— Благодаря, Алис, но не мисля, че искам да ям нещо, в което Русокоската се е изплюла. Обзалагам се, че организмът ми не би приел толкова приятно отровата.
— Розали никога не би изложила Есме, показвайки такава липса на гостоприемство.
— Разбира се, че не — отвърна Русокоската със сладък глас, на който веднага не се доверих. Тя стана и изхвръкна от стаята.
Едуард въздъхна.
— Ще ми кажеш ако ме отрови, нали? — попитах.
— Да — обеща Едуард.
И по някаква причина му повярвах.
Доста тропане се чуваше от кухнята и странният звук от протестиращ от злоупотребата метал. Едуард въздъхна отново, усмихвайки се леко. Тогава Розали се върна още преди да мога да помисля нещо повече за това. Със самодоволна усмивка, тя остави сребърната купа на пода до мен.
— Да ти е сладко, мелез.
Това вероятно някога е било купа за смеси, но тя я беше изкривила, докато не я беше оформила точно като кучешка купичка. Даже беше обърнала внимание на детайлите. Беше издраскала думата „Фидо“ на една страна. Отлично ръчно написано.
Понеже храната изглеждаше доста добре — парче месо и голям изпечен картоф с подправки, й казах:
— Благодаря, Блонди.
Тя изсумтя.
— Хей, знаеш ли как се нарича блондинка с мозък? — попитах я аз и след това продължих със същия тон. — Голдън ретрийвър.
— И това съм го чувала — каза тя, без да се усмихва.
— Ще продължа да опитвам — обещах аз и започнах да се храня.
Тя направи отвратена физиономия и завъртя очи. След това седна на един от фотьойлите и започна да превключва програмите на големия телевизор, толкова бързо, така че нямаше начин дори да търси нещо да гледа.
Храната беше хубава, дори с вампирската миризма във въздуха. Ставаше по-лесно. Хах. Не точно нещо, което исках да свикна…
Когато свърших, въпреки че обмислях да оближа купата, за да дам основателна причина на Розали да се оплаква, усетих студените пръсти на Бела да галят косата ми. Тя потупа врата ми.
— Хах. Време за подстригване?
— Ставаш леко рошав — каза тя.
— Нека позная, някой тук се подстригва в салон в Париж?
Тя се изкикоти.
— Вероятно.
— Не, благодаря — отвърнах аз преди да е успяла наистина да ми предложи. — Добре съм си за още няколко седмици.
Което ме накара да си помисля за още колко време тя щеше е добре. Опитах се да намеря по-учтив начин, за да я попитам.
— Е… ъм… коя е датата? Знаеш, датата за малкото чудовище. — Тя удари врата ми горе-долу със силата на падащо перо, но не отговори. — Сериозен съм — казах й. — Искам да знам още колко време ще трябва да бъда тук.
Колко още време ти ще си тук, помислих си. Погледнах я. Очите й бяха многозначителни, между веждите й личеше бръчка от стрес.
— Не знам — промърмори тя. — Не точно. Очевидно не сме по деветмесечния стандарт, а не можем да направим и ултразвук, така че Карлайл определя времето по това колко съм голяма. Нормалните хора са около четиридесет сантиметра широки — тя прокара пръст по средата на големия й корем — когато бебето е пораснало достатъчно. По сантиметър всяка седмица. Бях тридесет тази сутрин и натрупвам по два сантиметра на ден, а понякога и повече.