От две седмици на един ден, а дните летяха. Животът й се отправяше бързо напред. Колко дни имаше, ако разчиташе на четиридесетте сантиметра? Четири? Отне ми минута, за да се сетя как се преглъща.
— Добре ли си? — попита тя.
Кимнах, не бях сигурен как ще звучи гласът ми.
Едуард извърна лице от нас, докато слушаше мислите ми, но можех да видя отражението му в стъклената стена. Той отново гореше отвътре.
Странно как, когато имаше краен срок беше по-трудно да мисля за заминаване или за нейното заминаване. Бях доволен, че Сет е повдигнал въпроса, така че знаех, че остават тук. Би било болезнено да се чудя дали ще си тръгнат, дали ще ми отнемат тези два, три или четири дни. Моите четири дни.
Също беше странно как, дори когато знаех, че всичко е към края си, влиянието, което тя оказваше върху мен, ставаше по-силно. Сякаш имаше връзка с огромния й корем — сякаш като ставаше по-голям, тя придобиваше някаква гравитационна сила.
За миг опитах да я гледам от по-далече, да се отделя от тази сила. Знаех, че не си въобразявам, тя имаше по-голяма нужда от мен от всякога. Защо беше това? Защото тя умираше? Или защото знаеше, че дори и да не умре, все пак — в най-добрия случай — тя щеше да се промени в нещо друго, което нямаше да познавам и нямаше да разбирам? Тя докосна с пръсти скулата ми и кожата ми остана мокра там, където тя я докосна.
— Всичко ще е наред — почти изтананика тя. Нямаше значение, че думите не значеха нищо. Тя го каза както говорят хората на децата си онези безсмислени детски римувани песнички. Зайче-байче, бебче.
— Добре — промърморих аз.
Тя се сви срещу ръката ми, отпускайки главата си на рамото ми.
— Не вярвах, че ще дойдеш. Сет каза, че ще дойдеш, както и Едуард, но аз не им повярвах.
— Защо не? — попитах аз дрезгаво.
— Ти не си щастлив тук. Но въпреки това дойде.
— Ти ме искаше тук.
— Знам. Но не трябваше да идваш, защото не е честно от моя страна да те искам тук. Щях да разбера.
Умълчах се за минута. Едуард бе възвърнал изражението си. Гледаше към телевизора докато Розали прехвърляше през каналите. Беше към шестстотния. Зачудих се колко ли време щеше да отнеме да стигне до началото.
— Благодаря, че дойде — прошепна Бела.
— Мога ли да те попитам нещо? — запитах аз.
— Разбира се.
Едуард изглеждаше така сякаш не ни обръщаше никакво внимание, но знаеше какво щях да попитам, така че не ме заблуждаваше.
— Защо ме искаш тук? Сет може да те топли, а и сигурно с него е по-лесно, с малкият весел хулиган. Но когато аз вляза през вратата, се усмихваш сякаш съм любимият ти човек на света.
— Ти си един от тях.
— Това е извратено, да знаеш.
— Мда — въздъхна тя. — Съжалявам.
— И все пак, защо? Не отговори на това.
Едуард отново гледаше встрани, сякаш се взираше през прозореца. Лицето му беше безизразно в отражението.
— Усещам го… съвършено когато си тук, Джейкъб. Сякаш цялото ми семейство е заедно. Имам предвид, предполагам че е така — никога преди не съм имала голямо семейство. Хубаво е. — Тя се усмихна за половин секунда. — Но просто не е цялостно, ако не си тук.
— Никога няма да съм част от семейството ти, Бела.
Можеше да бъда. Там щях да бъда добър. Но това беше просто далечно бъдеще, което умря много отдавна, преди да има шанс да съществува.
— Ти винаги си бил част от семейството ми — не се съгласи тя.
Зъбите ми изскърцаха.
— Това е глупав отговор.
— Кой не е?
— Какво ще кажеш за „Джейкъб, изпитвам удоволствие от болката ти“. — Усетих как тя трепна.
— Би ли харесал това повече? — прошепна тя.
— Поне ще е по-лесно. Бих могъл да го разбера. Да се справя с него.
Тогава погледнах надолу към лицето й, което беше много близо до моето. Очите й бяха затворени, а тя се мръщеше.
— Отклонихме се от въпроса, Джейк. Нарушихме равновесието. Длъжен си да бъдеш част от живота ми — мога да почувствам това, както и ти можеш. — Тя спря за секунда без да отваря очите си — сякаш ме чакаше да го отрека. Когато не казах нищо тя продължи. — Но не така. Направихме нещо грешно. Не. Аз направих. Направих нещо грешно и се отклонихме…
Гласът й се провлачи, а смръщването на лицето й се отпусна докато не стана просто малка бръчка в ъгъла на устните й. Чаках я да налее още лимонов сок в раните ми, но тогава леко хъркане прозвуча от гърлото й.
— Изтощена е — промърмори Едуард. — Беше дълъг ден. Тежък ден. Мисля, че трябваше да си легне по-рано, но тя те чакаше.