— Как сте открили…?
— Имаше една жена, на която попаднахме в Южна Америка. Била е отгледана с традициите на нейните хора. Беше чувала предупреждения относно такива същества, стари истории, които са били предавани.
— Какви са били предупрежденията? — прошепнах аз.
— Че съществото трябва да бъде убито веднага. Преди да може да придобие прекалено много сила.
Точно както си помисли Сам. Беше ли прав?
— Разбира се, легендите им казват същото и за нас. Че трябва да бъдем унищожени. Че сме бездушни убийци.
Две от две.
Едуард се засмя сурово.
— Какво казват историите им за… майките?
Агония премина през лицето му и, когато се свих настрани от болката му, знаех, че нямаше да ми отговори. Съмнявах се, че можеше да проговори.
Розали — която беше толкова неподвижна и тиха откакто Бела заспа, че почти я бях забравил — тя беше тази, която отговори.
Издаде сумтящ звук в гърлото си.
— Разбира се, нямало оцелели — каза тя. Нямало оцелели, прямо и безгрижно. — Раждане по средата на заразено блато с шаман, който да маже слюнка от ленивец по лицето ти, за да прогони злия дух никога не е било най-сигурния метод. Дори и нормалните раждания половината пъти са протичали тежко. Никое от тях не е имало това, което това бебе има — грижещи се за него с идея относно това от какво се нуждае бебето, които се опитват да посрещнат тези нужди. Лекар с напълно уникално познание за вампирската природа. Подходящ план да извадим бебето възможно най-безопасно. Отрова, която да поправи всичко, което се обърка. Бебето ще бъде добре. А онези други майки сигурно щяха да оцелеят, ако бяха имали това — ако въобще съществуваха, като начало. Нещо, в което аз не съм убедена. — Тя подсмъркна надменно.
Бебето, бебето. Сякаш това беше единственото, което имаше значение. Животът на Бела беше второстепенна подробност за нея — лесна за пренебрегване.
Лицето на Едуард стана бяло като сняг. Ръцете му се извиха като нокти. Напълно егоистична и безразлична, Розали се завъртя в стола си, така че гърбът й бе към него. Той се наклони напред, преминавайки в свита стойка.
— Позволи на мен — предложих аз.
Той спря, вдигайки вежда.
Безшумно вдигнах кучешката ми купа от земята. После, с бързо, мощно тръсване на китката ми, я хвърлих към тила на Блонди толкова силно, че с пронизително „тряс“, се смачка, преди да рикошира до другата страна на стаята и да се удари в парапета в долната част на стълбището.
Бела трепна, но не се събуди.
— Тъпа блондинка — промърморих аз.
Розали завъртя главата си бавно, а в очите й горяха пламъци.
— Вкара Ми Храна В Косата.
Това беше.
Избухнах в смях. Дръпнах се от Бела, за да не я разбутам, и се смеех толкова силно, че сълзи се стичаха по лицето ми. Оттатък кушетката чух звънтящия смях на Алис да се присъединява.
Зачудих се защо ли Розали не скочи. Един вид го очаквах. Но тогава осъзнах, че смехът ми беше събудил Бела, въпреки че бе проспала същинския шум.
— Какво е толкова смешно? — промърмори тя.
— Вкарах й храна в косата — казах й аз, кикотейки се отново.
— Няма да ти простя това, куче — изсъска Розали.
— Не е толкова трудно да изтриеш паметта на блондинка — отвърнах аз. — Просто духни в ухото й.
— Намери някакви нови шеги — каза остро тя.
— Хайде, Джейк. Остави Розали на ми… — Бела спря по средата на изречението и вдиша остро. В същата секунда Едуард се надвесваше над мен, измъквайки одеялото встрани. Изглежда изпадаше в гърч, гърбът й се извиваше като дъга настрани от кушетката.
— То просто — изрече задъхано тя — се протяга.
Устните й бяха побелели, а зъбите й бяха стиснати сякаш се опитваше да сдържи писък.
Едуард постави ръцете си от двете страни на лицето й.
— Карлайл? — повика той с напрегнат, тих глас.
— Тук съм — каза лекарят. Не го бях чул да влиза.
— Добре — каза Бела, все още дишайки затруднено и повърхностно. — Мисля, че свърши. Горкото дете няма достатъчно място, това е всичко. Става толкова голямо.
Наистина беше трудно да се понесе този любящ тон, който използваше, за да опише нещото, което я разкъсваше. Особено след грубостта на Розали. От него ми се прииска да хвърля нещо и към Бела.
Тя не беше забелязала настроението ми.
— Знаеш ли, напомня ми на теб, Джейкъб — каза тя с нежен глас, все още задъхваща се.
— Не ме сравнявай с това нещо — казах остро през зъби.
— Просто имах предвид бързия ти растеж — каза тя, изглеждайки така, сякаш бях наранил чувствата й. Хубаво. — Изстрелваше се право нагоре. Можех да те гледам как ставаше по-висок с всяка минута. То също е така. Расте толкова бързо.