Прехапах език, за да не кажа това, което исках да кажа — достатъчно силно, че усетих кръв в устата си. Разбира се, щеше да заздравее преди да успея да преглътна. От това се нуждаеше Бела. Да бъде силна като мен, да може да се възстановява…
Тя вдиша по-лесно и после се отпусна отново на кушетката.
— Хмм… — промърмори Карлайл. Аз вдигнах поглед и неговият бе върху мен.
— Какво? — настоях аз.
Главата на Едуард се наклони на една страна, сякаш разсъждаваше върху това, което бе в ума на Карлайл.
— Знаеш, че се чудех относно генетичния строеж на плода, Джейкъб. Относно тези хромозоми.
— Какво за тях?
— Ами, вземайки предвид вашите прилики…
— Прилики? — изръмжах, не се насладих на множественото число.
— Бързият растеж и фактът, че Алис не може да види нито един от вас.
Усетих как лицето ми пребледнява. Бях забравил за това.
— Ами, чудя се дали това означава, че имаме отговор. Ако приликите са генетични.
— Двадесет и четири двойки — измърмори тихо Едуард.
— Не знаеш това.
— Не. Но е интересно да се размишлява по въпроса — каза Карлайл с успокояващ глас.
— Да. Просто очарователно.
Лекото похъркване на Бела отново започна, добре подчертавайки сарказма ми.
Тогава и започнаха, бързо подкарвайки генетичния разговор до степен, където единствените думи, които можех да разбера, бяха определителните членове и „и“-тата. И моето собствено име, разбира се. Алис се включи, коментирайки от време на време с веселия си глас като на птичка.
Макар че говореха за мен, не се опитвах да разбера изводите, до които стигаха. Имах други неща на главата, няколко факта, с които се опитвах да се примиря.
Факт едно: Бела беше казала, че съществото е защитено от нещо толкова здраво, колкото вампирска кожа, нещо, което бе прекалено непроницаемо за ултразвуци, прекалено стегнато за игли. Факт две: Розали беше казала, че имат план да извадят детето безопасно. Факт три: Едуард беше казал, че в митовете другите чудовища като това си пробиват със зъби път навън от собствените си майки.
Потреперих.
И това създаде отвратително чувство, защото, факт четири: не много неща можеха да разкъсат нещо толкова здраво като вампирската кожа. Зъбите на нечистокръвното същество — според мита — бяха достатъчно силни. Моите зъби бяха достатъчно силни.
И вампирските зъби бяха достатъчно силни.
Беше прекалено трудно да се избегне очевидното, но определено ми се искаше да можех. Защото имах доста добра представа как Розали планираше да извади това нещо „безопасно“.
16. АЛАРМА „ПРЕКАЛЕНО-МНОГО-ИНФОРМАЦИЯ“
Потеглих рано, много преди да дойде реда на изгрева. Бях наваксал съвсем малко със съня, неспокойно и облегнат отстрани на дивана. Едуард ме събуди, когато лицето на Бела се беше зачервило и зае моето място, за да я охлади. Протегнах се и реших, че бях достатъчно отпочинал да свърша малко работа.
— Благодаря ти — каза Едуард тихо, виждайки плановете ми. — Ако пътя е чист, те ще тръгнат днес.
— Ще те уведомя.
Чувствах се толкова добре, да съм в животинската си същност отново. Бях се схванал от седенето неподвижен прекалено дълго. Разширих разкрача си, раздвижвайки схванатите места.
„Добрутро, Джейкъб“ — поздрави ме Лия.
„О, хубаво, станала си. От колко време спи Сет?“
„Още не съм заспал“ — помисли си Сет сънливо — „Но почти. От какво имаш нужда?“
„Мислиш ли, че можеш да изцедиш още един час от себе си?“
„Със сигурност. Няма проблем.“ — Сет се изправи на крака веднага, разтърсвайки козина.
„Хайде да направим офанзивното бягане“ — казах на Лия — „Сет, поеми периметъра.“
„Разбрано.“ — Сет препусна в леко подтичване.
„Изпълнявайки още една вампирска поръчка“ — измърмори сърдито Лия.
„Имаш ли проблем с това?“
„Разбира се, че не. Просто обожавам да се радвам на онези милички пиявици.“
„Супер. Да видим колко бързо можем да тичаме.“
„О’кей, определено съм навита на това.“
Лия беше на западния край на периметъра. Вместо да мине напряко, близо до семейство Кълън, тя се придържаше към кръга, докато препускаше, за да се срещнем. Спринтирах направо на изток, знаейки, че дори със преднината, скоро щеше да ме подмине ако се отпуснех дори за секунда.
„Носа до земята, Лия. Това не е състезание, а разузнавателна мисия.“
„Мога да правя и двете, и пак да ти сритам задника.“
Признах й това.
„Знам.“
Тя се засмя.
Поехме по една витиевата пътечка през планините на изток. Беше познат маршрут. Бяхме тичали из тези планини, когато вампирите си бяха тръгнали преди една година, правейки ги част от маршрута ни за патрулиране, за да защитаваме хората по-добре. Тогава изтеглихме назад линиите, когато семейство Кълън се завърнаха. Това беше тяхната земя според договора.