Но този факт най-вероятно нямаше да означава нищо за Сам сега. Договорът беше загубен. Въпросът днес беше колко нарядко беше склонен да разпредели глутницата си. Търсеше ли отделили се членове на семейство Кълън, за да бракониерства на земята им, или не? Дали Джаред бе казал истината, или се бе възползвал от мълчанието между нас?
Навлизахме все по-дълбоко в планините без да намерим и следа от глутницата. Избледняващи вампирски следи имаше навсякъде, но миризмите бяха познати сега. Вдишвах ги по цял ден.
Намерих една голяма, сравнително концентрирана миризма — всички са идвали тук, с изключение на Едуард. Някаква причина за събиране, забравена, когато Едуард довел умиращата си бременна жена у дома. Заскърцах със зъби. Каквото и да беше, нямаше нищо общо с мен.
Лия не ме задмина, макар да можеше да го стори сега. Обръщах повече внимание на всяка нова миризма, отколкото на състезанието. Тя се придържаше към дясната ми страна, по-скоро тичайки, отколкото състезавайки се с мен.
„Доста се отдалечихме“ — изкоментира тя.
„Да. Ако Сам беше тръгнал на лов за отклонили се, трябваше да сме срещнали следата му вече.“
„Има повече смисъл сега да се барикадира в Ла Пуш“ — помисли си Лия — „Знае, че предоставяме на кръвопийците три допълнителни чифта очи и крака. Няма да може да ги изненада.“
„Това беше само предпазна мярка.“
„Не бихме искали безценните ни паразити да поемат ненужни рискове.“
„Нем“ — съгласих се, игнорирайки сарказма.
„Променил си се толкова много, Джейкъб. Обръщане на сто и осемдесет градуса.“
„Е, и ти не си точно онази Лия, която винаги съм познавал и обичал.“
„Вярно. Е, по-малко досадна ли съм от Пол сега?“
„Удивително… да.“
„О, сладък успех.“
„Поздравления.“
Тогава отново затичахме в мълчание. Вероятно вече беше време да обръщаме, но никой от нас не искаше. Беше хубаво да тичаме така. Бяхме следвали все същия малък кръг прекалено дълго. Беше хубаво да разтегнем мускулите си и да се заемем с малко пресечен терен. Не бързахме много, така че си помислих, че може би трябва да половуваме по пътя обратно. Лия беше доста гладна.
„Мляс, мляс“ — помисли си тя кисело.
„Всичко е в съзнанието ти“ — казах й — „Това е начина, по който вълците се хранят. Естествено е. Има хубав вкус. Ако не го гледаш от човешка перспектива…“
„Зарежи агитацията, Джейкъб. Ще ловувам. Не е нужно да ми харесва.“
„Разбира се, разбира се.“ — съгласих се лесно. Не беше моя грижа, ако тя искаше сама да усложнява нещата за себе си.
Тя не добави нищо няколко минути; започнах да обмислям да се връщаме.
„Благодаря ти“ — изведнъж каза Лия с много различен тон.
„За?“
„За това, че ме остави на мира. Че ми позволи да остана. Беше по-мил, отколкото имах каквото и да е право да очаквам, Джейкъб.“
„Ъ, няма проблем. Всъщност, наистина го мислех. Нямам нищо против да си наоколо, въпреки, че си мислех, че ще имам.“
Тя изпръхтя, но беше игрив звук.
„Какво възторжено одобрение!“
„Не го приемай на сериозно.“
„О’кей — ако и ти не приемеш сериозно това.“ — Тя спря за секунда. — „Мисля, че си добър Алфа. Не по начина на Сам, но по свой собствен. Струва си да те следвам, Джейкъб.“
Умът ми се изпразни от изненадата. Отне ми момент да се възстановя достатъчно, за да отговоря.
„Ъ, мерси. Не съм сигурен дали ще мога да се спра да не приема това на сериозно, обаче. Откъде се появи пък това?“
Тя не отговори веднага и аз последвах мълчаливата пътека на мислите й. Мислеше си за бъдещето — за това, което бях казал на Джаред тази сутрин. За това как времето щеше да изтече скоро и аз щях да се върна в гората. За това, как бях обещал, че тя и Сет ще се върнат в глутницата, след като семейство Кълън си заминат…
„Искам да остана с теб.“ — каза ми тя.
Шокът пробяга през краката ми, заключвайки ставите ми. Тя прелетя покрай мен и после закова спирачките. Бавно дойде до мястото, където бях замръзнал.
„Няма да съм досадна, кълна се. Няма да те следвам наоколо. Можеш да отидеш където искаш и аз ще отида където поискам. Ще трябва да ме търпиш само когато и двамата сме вълци.“ — Тя закрачи напред-назад пред мен, махайки нервно с дългата си сива опашка. — „И тъй като планирам да се откажа в момента в който мога… може би това няма да е толкова често.“