„Знаеш ли, Лия, може би трябва да помислиш малко за бъдещето, за това което наистина искаш да правиш. Главата ми няма да е най-щастливото място на планетата. А ти ще трябва да страдаш с мен.“
Тя се замисли как да ми отговори.
„Уау, това ще прозвучи гадно. Но, честно, ще бъде по-лесно да се справям с твоята болка, отколкото да се изправя пред моята.“
„Достатъчно честно.“
„Знам, че ще е гадно за теб, Джейкъб. Разбирам това — може би по-добре, отколкото си мислиш. Не я харесвам, но… тя е твоят Сам. Тя е всичко, което искаш и всичко, което не можеш да имаш.“
Не можех да отговоря.
„Знам, че е по-зле за теб. Поне Сам е щастлив. Поне е жив и е добре. Обичам го достатъчно, че да искам това. Искам да има най-доброто за себе си.“ — Тя въздъхна. — „Просто не искам да съм наоколо, за да гледам.“
„Трябва ли да говорим за това?“
„Мисля, че трябва. Защото искам да знаеш, че няма да го правя по-лошо за теб. По дяволите, може би дори ще помогна. Не съм била родена като опърничава женска, лишена от съчувствие. Някога бях мила, нали знаеш.“
„Спомените ми не датират от толкова назад.“
И двамата се изсмяхме веднъж.
„Съжалявам за това, Джейкъб. Съжалявам, че те боли. Съжалявам, че се влошава, а не се подобрява.“
„Мерси, Лия.“
Тя се замисли за нещата, които бяха по-лоши, черните картини в главата ми, докато аз се опитах да изключа честотата й безуспешно. Тя беше способна да ги гледа от някакво разстояние, с някаква перспектива и трябваше да призная, че това беше полезно. Представях си, че може би и аз щях да съм способен да ги виждам по този начин след няколко години.
Тя видя смешната страна на ежедневните ми дразнения, идващи от мотаенето около вампири. Хареса заяждането ми с Розали, хилейки се вътрешно и дори припомняйки си няколко шеги за блондинки, които бих могъл да вметна. Но тогава мислите й станаха сериозни, задържайки се на лицето на Розали, което ме обърка.
„Знаеш ли кое е шантавото?“ — попита тя.
„Ами почти всичко е шантаво сега. Но какво имаш предвид?“
„Тази руса вампирка, която толкова мразиш — напълно разбирам перспективата й.“
За секунда си помислих, че се шегува доста непохватно. И тогава, когато осъзнах, че говори сериозно, гневът, който изригна от мен, беше труден за контролиране. Беше хубаво, че се бяхме разделили, за да покрием смените си. Ако бях в разстояние, достатъчно близко за хапане…
„Изчакай! Нека ти обясня!“
„Не искам да го чувам. Изчезвам оттук.“
„Чакай! Чакай!“ — замоли тя, докато се опитвах да се успокоя достатъчно, че да мога да се преобразя обратно. — „Хайде де, Джейк!“
„Лия, това наистина не е най-добрият начин да ме убедиш, че ще поискам да прекарвам повече време с теб за в бъдеще.“
„Гооосподи! Каква преувеличена реакция. Дори не знаеш за какво говоря.“
„Е, за какво говориш?“
И изведнъж тя беше закоравялата от болка Лия отпреди.
„Говоря за това да си генетична задънена улица, Джейкъб.“
Ожесточеният привкус на думите й ме остави объркан. Не бях очаквал гневът ми да се изпари така.
„Не разбирам.“
„Щеше, ако не беше като всички тях. Ако моите «женски неща» — тя си помисли думите със тежък сарказъм — не те обръщаха в бяг за прикритие като всеки глупав мъжки, можеше наистина да внимаваш какво всъщност означава всичко това.“
„О.“
Да, никой от нас не обича да мисли за тези неща с нея. Кой би искал? Разбира се, спомних си паниката на Лия в първия месец, след като се бе присъединила към глутницата — и си спомних как се отдръпвах от това като всички други. Защото тя не можеше да е бременна — не и ако не беше станало някакво шантаво религиозно нещо, свързано с непорочно зачатие. Тя не бе била с никой, откакто със Сам се бяха разделили. И тогава, след като седмиците се провлачиха, и нищото се превърна в още едно нищо, тя бе осъзнала, че тялото й не следваше нормалните схеми вече. Ужасът — какво беше тя сега? Беше ли се променило тялото й, защото бе станала върколак? Или бе станала върколак, защото нещо в тялото й не беше както трябва? Единственият женски върколак в историята изобщо. Това беше ли, защото тя не беше толкова женствена, колкото трябваше?
Никой от нас не бе искал да разправя с този срив. Очевидно нямаше как да сме съпричастни.
„Знаеш ли какво е мнението на Сам за белязването?“ — помисли си тя, по-спокойна сега.
„Разбира се. За да продължим линията.“
„Да. За да направим един куп малки върколачета. Оцеляване на видовете, генетично програмиране. Привлечен си от човека, който ти дава най-добрия шанс да предадеш вълчите гени.“
Изчаках я да ми разясни накъде цели с това.
„Ако аз ставах за това, Сам щеше да е привлечен към мен.“