Болката й беше толкова голяма, че аз наруших ритъма си под въздействието й.
„Но не съм. Нещо ми има. Нямам способността да предам гена, очевидно, въпреки кръвната ми линия. Затова се превръщам в изрод — момичешкия вълк — не ставайки за нищо друго. Аз съм генетична задънена улица и двамата го знаем.“
„Не го знаем“ — заспорих с нея. — „Това е просто теорията на Сам. Белязването се случва, но не знаем защо. Били мисли, че е нещо друго.“
„Знам, знам. Той си мисли, че белязваме, за да създаваме по-силни вълци. Защото ти и Сам сте такива огромни чудовища — по-големи от предците ни. Но при всяко положение, не съм кандидат. Аз съм… в менопауза. На двадесет години съм и съм в менопауза.“
Ъгх. Така не ми се водеше този разговор.
„Не знаеш това, Лия. Вероятно просто е заради това замръзнали-във-времето нещо. Когато се откажеш от това да бъдеш вълк и започнеш да старееш, сигурен съм, че нещата ще… ъ… ще се възобновят.“
„Може и да ти повярвам — освен че никой не белязва мен, явно впечатлителното ми родословно дърво няма значение. Знаеш ли,“ — добави тя замислено — „ако не беше наоколо, най-вероятно Сет щеше да има най-голямото право да бъде Алфа — по кръв, поне. Разбира се, никой не би обмислил мен…“
„Наистина искаш да бележиш или да бъдеш белязана, което дойде?“ — поисках да знам. — „Какво му е лошото да се влюбиш като нормален човек, Лия? Белязването е просто още един начин да ти се отнеме избора.“
„Сам, Джаред, Пол, Куил… на тях изглежда не им пречи.“
„Никой от тях няма собствен ум.“
„Не искаш да бележиш?“
„По дяволите, не!“
„Това е само защото вече си влюбен в нея. Това би изчезнало, нали знаеш, ако бележиш. Няма да е нужно да страдаш по нея повече.“
„Ти искаш ли да забравиш начина, по който се чувстваш относно Сам?“
Тя се поколеба за момент.
„Мисля, че да.“
Въздъхнах. Тя беше в по-здравословно състояние от мен.
„Но обратно към същинската ми идея, Джейкъб. Разбирам защо русата вампирка е толкова студена — във фигуративен смисъл. Тя е фокусирана. Вперила е поглед в наградата, нали така? Защото винаги искаш най-много това, което не можеш да имаш.“
„Би се държала като Розали? Би убила някого — защото точно това прави тя, уверява се, че никой не се намесва в смъртта на Бела — би направила това, за да имаш бебе? Откога си за разплод?“
„Просто искам избора, който нямам, Джейкъб. Може би, ако ми нямаше нищо, нямаше да се замислям.“
„Би убила за това?“ — поисках да знам, отрязвайки бягството й от въпроса.
„Тя не прави това. Мисля, че по-скоро го изживява вместо някого другиго. И… ако Бела ме помолеше да й помогна с това…“ — Тя спря за момент, обмисляйки го. — „Макар да нямам много високо мнение за нея. Най-вероятно бих направила същото като русата кръвопийца.“
Шумно ръмжене се откъсна от гърлото ми.
„Защото, ако беше обратното, бих искала Бела да направи това за мен. Също и Розали. И двете бихме го направили по нейния начин.“
„Ъгх! Ти си също толкова лоша, колкото и те.“
„Това е интересното нещо, относно знанието, че не можеш да имаш нещо. Прави те отчаян.“
„И… това е границата ми. Точно тук. Този разговор приключи.“
„Хубаво.“
Не беше достатъчно, че се бе съгласила да спре. Исках по-силна терминация от това.
Бях само на около миля от мястото, където бях оставил дрехите си, така че се преобразих обратно в човек и тръгнах. Не мислех за разговора ни. Не защото нямаше нищо за обмисляне, а защото не можех да го понеса. Нямаше да го виждам по този начин — но беше трудно да се въздържам от това, когато Лия беше поставила мислите и емоциите направо в ума ми.
Да, нямаше да тичам с нея, когато това приключеше. Можеше да отиде и да бъде нещастна в Ла Пуш. Една малка заповед от Алфата, преди да си тръгна завинаги нямаше да убие никого.
Беше доста рано, когато се върнах в къщата. Бела сигурно още спеше. Реших да надникна, да разбера какво става, да им дам зелена светлина да отидат на лов и после да намеря трева, достатъчно мека за спане, докато съм човек. Нямаше да се преобразя обратно, докато Лия не заспеше.
Но имаше много приглушено мънкане в къщата, така че, може би Бела не спеше. И тогава чух механичния звук от горния етаж отново — рентгенът? Страхотно. Изглеждаше, че ден четвърти от отброяването започваше интересно.
Алис ми отвори врата преди да мога да вляза.
Тя кимна.
— Здрасти, вълк.
— Здрасти, ниската. Какво става горе? — Голямата стая беше празна — цялото мърморене идваше от горния етаж.
Тя присви острите си малки рамене.
— Може би още едно счупване. — Опита се да каже думите небрежно, но можех да видя пламъците надълбоко в очите й. Едуард и аз не бяхме единствените, които изгаряха от това. Алис също обичаше Бела.