— Още едно ребро? — попитах грубо.
— Не. Този път е тазовата кост.
Странно как продължаваше да ме наранява, сякаш всяко ново нещо беше изненада. Кога щях да спря да съм толкова изненадан? Всяка нова катастрофа изглеждаше някак си очевидна в ретроспекция.
Алис се загледа в ръцете ми, гледайки ги как треперят.
Тогава се заслушахме в гласа на Розали на втория етаж.
— Виждаш ли, казах ти, че не съм чула пукане. Трябва да ти прегледат ушите, Едуард.
Нямаше отговор.
Алис направи физиономия.
— Скоро Едуард ще разкъса Розали на парченца, мисля. Изненадана съм, че тя не вижда това. Или може би си мисли, че Емет ще успее да го спре.
— Аз ще поема Емет — предложих. — Ти можеш да помогнеш на Едуард с разкъсването.
Алис се усмихна половинчато.
После процесията се спусна по стълбите — този път Едуард носеше Бела. Тя беше сграбчила чашата си с кръв с две ръце и лицето й беше бяло. Можех да разбера, че, въпреки че той компенсираше за всяко малко движение на тялото си, за да не я клати, нея я болеше.
— Джейк — прошепна тя и се усмихна през болката.
Зяпнах я, не казвайки нищо.
Едуард постави Бела внимателно на дивана й и седна на пода до главата й. Зачудих се за кратко защо не я оставеха горе и после реших изведнъж, че това трябва да е идея на Бела. Щеше да иска да се държи сякаш нещата са нормални, да избегне болничната обстановка. А той й угаждаше. Нормално.
Карлайл слезе бавно, последен, лицето му беше набръчкано от притеснение. За първи път изглеждаше достатъчно стар за доктор.
— Карлайл — казах. — Стигнахме на половината път до Сиатъл. Няма следа от глутницата. Може да тръгвате.
— Благодаря ти, Джейкъб. Това е добро време. Имаме нужда от много неща. — Черните му очи трепнаха към чашата, която Бела държеше толкова здраво.
— Честно, мисля, че е безопасно да вземеш повече от трима. Сигурен съм, че Сам се концентрира върху Ла Пуш.
Карлайл кимна в съгласие. Изненадах се как доброволно прие съвета ми.
— Щом мислиш така. Алис, Есме, Джаспър и аз ще отидем. После Алис ще може да заведе Емет и Роза…
— Няма шанс — изсъска Розали. — Емет може да отиде с вас сега.
— Трябва да ловуваш — каза Карлайл меко.
Тонът му не размекна нейния.
— Аз ще ловувам, когато той го направи — изръмжа тя, посочвайки с глава към Едуард и отмятайки коса назад.
Карлайл въздъхна.
Джаспър и Емет слязоха долу за секунда, а Алис се присъедини към тях до стъклената задна врата в същата секунда. Есме се понесе към Алис.
Карлайл постави ръката си върху рамото ми. Леденото докосване не беше хубаво, но аз не се отдръпнах. Останах мирен, наполовина учуден, защото не исках да нараня чувствата му.
— Благодаря ти — каза той отново и се изстреля през вратата с другите четирима. Очите ми ги проследиха, когато прелетяха през ливадата и изчезнаха преди да съм си поел отново въздух. Нуждите им трябваше да са били много по-спешни отколкото си представях.
Беше тихо за около минута. Можех да почувствам как някой се взира в мен и знаех кой е. Бях планирал да изчезна и да похъркам, но шанса да проваля сутринта на Розали беше прекалено хубав, за да го пропусна.
Така че се изтегнах на един стол до този, на който се беше настанила Розали и се нагласих така че главата ми бе наклонена към Бела и левият ми крак беше близо до лицето на Розали.
— Иу. Някой да приспи псето — измърмори тя, сбърчвайки носа си.
— Чувала ли тази, Психопатке? Как умират мозъчните клетки на една блондинка?
Тя не каза нищо.
— Е? — попитах. — Знаеш ли климакса или не?
Тя се загледа в телевизора и ме игнорира.
— Чувала ли я е? — попитах Едуард.
Нямаше хумор в напрегнатото му лице — не отмести очите си от Бела. Но каза:
— Не.
— Страхотно. Значи, ще ти хареса това, кръвопийцо — мозъчните клетки на една блондинка умират в самота.
Розали отново не ме погледна.
— Убивала съм стотици пъти повече от теб, отвратително създание такова. Не забравяй това.
— Някой ден, Кралице на красотата, ще ти писне само да ме заплашваш. Наистина го очаквам с нетърпение.
— Достатъчно, Джейкъб — каза Бела.
Погледнах надолу и тя ме изгаряше с поглед. Изглеждаше сякаш вчерашното добро настроение е изчезнало отдавна. Е, не исках да я дразня.
— Искаш ли да тръгвам? — предложих.
Преди да мога да се надявам — или страхувам — че най-накрая съм й омръзнал, тя примига и намръщената й физиономия изчезна. Тя изглеждаше абсолютно шокирана, че бях стигнал до това заключение.
— Не! Разбира се, че не.
Въздъхнах и чух Едуард да въздиша много тихичко също. Знаех, че и на него му се иска да ме е преодоляла. Много жалко, че никога нямаше да поиска нещо от нея, което щеше да я направи нещастна.