— Чувате ли ме?
Жената кимна и с хриптене каза:
— Да.
— Ще се оправите. Знам, че боли, но ще се оправите.
— Кой сте вие?
— Брайън Карузо, госпожо, от морската пехота на Съединените щати. Ще се оправите. Сега трябва да се опитам да помогна и на други.
— Не, не… аз… — Тя сграбчи ръката му.
— Госпожо, тук има други хора, които са по-зле от вас. Вие ще се оправите. — Той измъкна ръката си.
Следващият беше доста зле. Беше дете, може би на пет години, момче с три рани в гърба. Кръвта шуртеше от него с пълна сила. Брайън го обърна. Очите се отвориха.
— Как се казваш, момченце?
— Дейвид — беше изненадващо ясният отговор.
— Добре, Дейвид, ще те оправим. Къде е майка ти?
— Не знам. — Като всяко дете той се тревожеше повече за майка си, отколкото за себе си.
— Аз ще се погрижа за нея, но ми позволи да се погрижа първо за теб. — Той се огледа и видя Доминик да тича към него.
— Няма санитарен магазин — извика той отдалеч.
— Донеси нещо, фланелки, каквото и да е! — нареди Брайън на брат си. — Доминик изтича до магазина за спортно облекло, където Брайън беше купил маратонките, и след секунди излезе с куп фланелки с различни надписи на гърдите.
Точно тогава се появи първият полицай, държейки с две ръце служебния си автоматичен пистолет.
— Полиция! — провикна се той.
— Я ела насам, по дяволите! — изрева в отговор Брайън. На човека му трябваха десетина секунди, за да проумее какво му се казва. — Прибери пистолета си, сержант. Всички лоши момчета са вече мъртви — каза по-спокойно Брайън. — Нужни са всички линейки в този град и кажи на болницата, че при тях ще пристигнат много ранени. Имаш ли аптечка за първа помощ в колата?
— Кои сте вие? — попита полицаят, без да прибере пистолета в кобура.
— ФБР — каза Доминик зад гърба на ченгето и му показа картата си. — Стрелбата приключи, обаче тук има много хора, които се нуждаят от помощ. Обади се навсякъде. На местното бюро на ФБР и на всички останали. А сега бягай бързо към радиостанцията!
Като повечето американски полицаи сержант Стийв Барлоу имаше портативна радиостанция „Моторола“ с микрофон и говорител, прикачен към еполета на униформената му риза. Той веднага започна да се обажда трескаво, за да иска подкрепления и медицинска помощ.
Брайън насочи вниманието си към момченцето в ръцете му. В този момент Дейвид Прентис беше целият свят за капитан Брайън Карузо. Обаче всички поражения бяха вътрешни. Момчето имаше няколко рани в гърдите, което не беше добре.
— Добре, Дейвид, успокой се. Боли ли те?
— Много — отвърна детето, задъхвайки се. Лицето му ставаше все по-бледо.
Брайън го постави върху щанда на „Пронизващата Пагода“, където се пробиваха уши за обици, после се сети, че там може да има нещо, което да е от помощ, но не намери нищо освен памучни топки. Напъха по две във всяка от трите рани на гърба на детето и пак го обърна. Обаче кръвоизливът продължаваше отвътре и беше толкова силен, че белите дробове нямаше да издържат. След минути момченцето щеше да заспи и да умре от задушаване, ако някой не изтеглеше кръвта от гърдите му, а Брайън нямаше нищо подръка, с което да го направи.
— Господи! — Беше Мичъл Питърс, която държеше за ръка десетгодишно момиче, чието лице изразяваше такъв ужас, какъвто само едно дете можеше да изрази.
— Мичъл, ако разбираш нещо от бърза помощ, иди при някого и се залови за работа — нареди й Брайън.
Обаче тя не го послуша. Взе няколко памучни топки за пробиване на уши и отмина.
— Дейвид, знаеш ли какъв съм аз? — попита Брайън.
— Не — отвърна момченцето, чието любопитство за миг преодоля болката в гърдите.
— Морски пехотинец. Знаеш ли какво е това?
— Нещо като войник, нали?
Брайън разбра, че момченцето умира в ръцете му. „Моля те, господи, не и това малко момче.“
— Не, ние сме много по-добри от войниците. Морският пехотинец е най-хубавото нещо, което може да стане от мъжа. Може би един ден, когато пораснеш, ще станеш морски пехотинец като мен. Какво ще кажеш?
— Ще стрелям ли по лошите хора? — попита Дейвид Прентис.
— Ама разбира се, Дейвид — увери го Брайън.
— Страхотно — помисли си момчето и затвори очи.
— Дейвид? Остани с мен, Дейвид. Хайде, Дейви, отвори очи. Трябва още да си поприказваме. — Той остави внимателно тялото върху щанда и провери пулса в сънната артерия.
Пулс нямаше.
— О, мамка му, мамка му! — прошепна Брайън. Казвайки това, всичкият адреналин като че ли се изпари от тялото му. Усети някаква празнота, а мускулите му се отпуснаха.