— Какво се знае за хората, които ликвидирахме днес?
— Не много. Трябва да изчакаме известно време. Доминик, колко ще мине, преди да започнат да откриват някои неща?
— До утре на обяд ще имат много информация, но ние нямаме връзка с Бюрото, освен ако не ме накараш да…
— Не, нямам такова намерение. Може би ще трябва да им дадем някои сведения за теб и Брайън, но те няма да бъдат много подробни.
— Искаш да кажеш, че аз ще трябва да разговарям с Гюс Върнър?
— Вероятно. Той има достатъчно влияние във ФБР, за да може да каже, че си със „специална задача“ и това да е достатъчно. Предполагам, че се поздравява за това, че те е открил за нас. Между другото, вие двамата свършихте една изключително добра работа.
— Направихме само това, за което са ни обучавали — отвърна морският пехотинец. — Просто имахме достатъчно време, за да се ориентираме, а след това всичко ставаше автоматично. В началната школа ни учеха, че разликата между това да го направиш и да не го направиш обикновено е само няколко секунди мислене. Ако бяхме в магазина на „Сам Гуди“, когато всичко започна, вместо няколко минути по-късно, крайният резултат може би щеше да е по-различен. Другото нещо е, че двама души действат четири пъти по-ефикасно, отколкото един. За това е написан цял труд. Казва се „Тактически фактори в схватки с участие на малки бойни единици“. Мисля, че така му беше заглавието. Това е част от основните неща, които се изучават в школата „Рекън“.
— В морската пехота много четете, бе — му каза Доминик и посегна към бутилката с уиски. Наля две чаши, подаде едната на брат си и отпи от своята.
— Онзи човек в „Сам Гуди“ ми се усмихна — спомни си все още озадачен Брайън. — Тогава не се замислих за това. Предполагам, че не се страхуваше да умре.
— Викат му мъченичество и някои хора наистина разсъждават по този начин — каза им Пийт. — А ти какво направи?
— Стрелях по него от близо, може би шест или седем пъти.
— По-скоро бяха десет — поправи го Доминик. — Плюс последният, който беше в тила.
— Още мърдаше — обясни Брайън. — А и нямах белезници да му ги сложа. Да ти кажа право, това никак не ме безпокои. А и той без това щеше да умре от раните си. Начинът, по който се развиха нещата, просто ускори преминаването му в следващото измерение.
— Бинго! — обяви Джак, загледан в компютъра си. — Сали е играч, Тони. Погледни — каза той и посочи монитора.
Уилс също погледна получената от АНС информация и го видя.
— Нали ти казах, че кокошките обичат да кудкудякат, след като снесат яйце, просто за да покажат на света колко ги бива. С тези птици е същото. Добре, Джак, работата става съвсем официална. Уда бен Сали е играч. До кого е адресирано съобщението?
— Това е човек, с когото той си говори в мрежата. Обикновено разговаря с него за парични преводи.
— Най-после! — рече Уилс, изваждайки съобщението на своя екран. — Искат голям набор от снимки на човека. Може би от Ленгли най-после ще сложат някой, който да го следи. Слава богу! Имаш ли списък на хората, с които той си кореспондира в електронната поща?
— Да, искаш ли го?
Джак затрака по клавиатурата и след малко натисна клавиша за принтиране. След петнайсет секунди подаде на колегата си един лист.
— Ето номерата и датите на изпратените имейли. Ако искаш, мога да ти принтирам всички по-интересни заедно с причините, които според мен ги правят такива.
— Ще отложим това за по-късно. Сега ще отнеса това горе на Рик Бел.
— Добре, аз ще държа фронта.
„Видя ли новините по телевизията? — беше написал Сали на човека, с когото от време на време си кореспондираше. — От това американците ще получат стомашно разстройство!“
— Е, да, сигурно си прав — каза Джак на монитора. — Но ти току-що се издаде, Уда. Ура!
Още шестнайсет мъченици, помисли си Мохамед, докато гледаше телевизора в хотел „Бристол“ във Виена. Мисълта беше болезнена само в абстрактен смисъл. Всъщност такива хора бяха пушечно месо. Не бяха толкова важни като него, а това беше самата истина, защото той беше много ценен за организацията. Външният вид и езиковите умения му позволяваха да пътува навсякъде, а умствените му способности му помагаха да планира добре операциите си.