„Бристол“ беше един изключително добър хотел, който беше само на няколко метра от още по-луксозния „Империал“, и в барчето имаше много добър коняк, а той обичаше хубав коняк. Операцията не се беше развила съвсем добре… Надяваше се да загинат стотици американци, вместо няколко десетки, но при толкова въоръжени полицаи, а дори и някои въоръжени граждани, все пак крайният резултат беше твърде оптимистичен. Постигната беше стратегическата цел — всички американци знаеха, че не могат да се чувстват сигурни, където и да живеят. Те могат да бъдат нападнати от свещените воини, които са готови да се простят с живота си, за да ги накарат да се чувстват все по-малко сигурни. Мустафа, Сайед, Сабауи и Мехди сега бяха в Рая, ако това място наистина съществуваше. Понякога си казваше, че е приказка за по-впечатлителни деца или за по-простите, които слушаха проповедите на имамите. Човек трябва да избира много внимателно проповедниците си. Защото не всички имами гледаха на исляма така, както Мохамед гледаше на него. Те не искаха да го владеят, но той искаше, или поне да владее част от него и тази част да включва светите места.
Не можеше да говори открито за тези неща. Някои по-изтъкнати членове на организацията наистина вярваха в тях. Те принадлежаха към по-консервативната, по-реакционна част от вярата, отколкото бяха уахабитите в Саудитска Арабия. В неговите очи последните бяха просто корумпирани богаташи от тази ужасно корумпирана страна, хора, за които вярата беше само на думи, а у дома и в чужбина се отдаваха на своите пороци и пръскаха парите си за тях. А парите се харчеха лесно. В крайна сметка човек не можеше да ги вземе със себе си в отвъдното. В Рая, ако той съществува, нямаше нужда от пари, а ако не съществува, пак нямаше нужда от тях. Това, което той искаше и на което се надяваше… не, това, което би искал в този живот… беше власт, способността да заповядва на хората и да ги подчинява на волята си. За него религията беше матрицата, която оформяше образа на света, който той би желал да контролира. Понякога дори се молеше, просто за да не забрави как се прави това, и особено когато трябваше да се среща с „висшестоящите“. Но като шеф на операциите именно той, а не те определяха курса на тяхната организация чрез жалоните, поставени на пътя им от неверниците на Запад. Избирайки този път, той определяше и характера на тяхната стратегия, която произхождаше от религиозните им вярвания, определяни от политическия свят, в който те действаха. В края на краищата врагът определяше стратегията, а неговата цел беше да промени намеренията му. Така че сега американците щяха да разберат по-добре от когато и да било какво е страх. Тук не ставаше въпрос за риск, пред който е изправен техният политически или финансов капитал, а за живота им. От самото начало операцията беше планирана главно за избиването на жени и деца, най-ценната и най-уязвимата част на всяко общество. Казвайки си това, той отви капачката на още една малка бутилчица коняк.
По-късно щеше да включи лаптопа, за да получи съобщенията от своите оперативни сътрудници. Щеше да каже на банкерите си да прехвърлят малко повече пари на неговата сметка в Лихтенщайн. Тя не биваше да стои празна. После трябваше да бъдат напълно ликвидирани сметките за кредитните карти „Виза“. В противен случай полицията щеше да тръгне по следите му, имайки на разположение име, а може би и негови снимки. Това не биваше да става. Щеше да остане във Виена още няколко дни, а след седмица да се върне у дома, за да се срещне с шефовете си и да планира бъдещи операции. След постигнатия от него такъв успех те щяха да се вслушват още повече в думите му. Съюзът му с колумбийците беше дал резултат въпреки техните резерви и сега той беше на гребена на вълната. Щеше да празнува още няколко вечери, след което щеше да бъде готов да се завърне към не толкова оживения нощен живот в родината си, който в по-голямата си част се изчерпваше с пиене на кафе или чай и безкрайни разговори, но не и с действие. А само чрез действие можеше да постигне поставените пред него и пред висшестоящите цели.
— Господи, Пабло! — каза Ернесто, изключвайки телевизора си.
— Е, хайде, хайде, не бива да се изненадваш толкова — отвърна Пабло. — Да не би да си очаквал, че ще се занимават с благотворителна дейност?
— Не, но не и това.
— Ами затова им викат терористи, Ернесто. Убиват без предупреждение и нападат хора, неспособни да се защитят.
По телевизията предадоха много подробно станалото в Колорадо Спрингс, където присъствието на камиони на националната гвардия беше довело до такъв драматичен развой. Показаха как цивилни дори извлякоха телата на двамата терористи навън, очевидно за да прочистят района, където димките бяха причинили пожари, но повече, разбира се, за да покажат телата. Местните власти в Колумбия също обичаха да правят подобни неща. Военните обичат да се хвалят. Е, хората на картела често правеха същото. Но при тези обстоятелства той не би одобрил подобно нещо. За Ернесто беше по-важно да се мисли за него като за „бизнесмен“, а не като наркотрафикант или терорист. В собственото си огледало той се виждаше като човек, който произвежда ценен продукт и служи на обществото, за което му се плаща и за чиято защита той е готов да се разправи със съперниците си.