Разбира се, колите бяха прехвърлени в офисите на ФБР и най-щателно проверени за пръстови отпечатъци, както и за ДНК доказателства, за да се провери дали в тях не е имало и други хора. Администрацията и персоналът на всеки хотел бяха разпитани, както и съдържателите на различни заведения за бързо хранене, а също и собствениците на местни барове и ресторанти. Записите на телефонните разговори в различни мотели също бяха събрани за проверка, за да се види дали от тях са водени някакви разговори. Оказа се, че това са най-вече съобщения в интернет. Портативните компютри на терористите бяха иззети, проверени за пръстови отпечатъци и анализирани от техническите магьосници на ФБР. Общо по случая с кодовото название „Исламтер“ бяха включени няколкостотин агенти.
Повечето жертви се намираха в местни болници и тези, които можеха да говорят, бяха интервюирани същата вечер, за да се разбере какво знаят и какво могат да си спомнят. Куршумите от телата им бяха взети като доказателства и бяха сравнени с иззетите оръжия, след което бяха изпратени в Северна Вирджиния, където се намираше една съвършено нова лаборатория на ФБР за изпитания и анализи. Цялата информация беше изпратена в Министерството на вътрешната сигурност, което, разбира се, я препрати до най-малките подробности на ЦРУ, АНС и останалите американски разузнавателни служби, чиито оперативни работници вече притискаха информаторите си за повече сведения, свързани със случая. Шпионите се обърнаха и към приятелски чужди разузнавания за повече сведения. Цялата информация достигна до Колежа чрез връзката с ЦРУ и АНС. Всички засечени сведения се озоваха в огромния централен компютър на Колежа, който се намираше в стая в приземния етаж, където тя беше класифицирана, за да бъде на разположение на аналитиците, които щяха да пристигнат сутринта.
Всички от горния етаж, с изключение на охраната и тези, които почистваха след края на работния ден, се прибраха вкъщи за през нощта. Компютрите, използвани от аналитиците, бяха защитени по няколко начина, за да се гарантира, че не могат да бъдат включвани без разрешение. Мерките за сигурност в тези помещения бяха много стриктни, но не се набиваха на очи и всичко се следеше от вътрешни телевизионни камери, чиито записи се наблюдаваха непрекъснато както по електронен път, така и от хората.
В апартамента си Джак се поколеба дали да се обади на баща си, но се отказа. Той сигурно се намираше под непрекъснатия обстрел на телевизионните и вестникарските репортери, въпреки добре известния му навик да не се изказва по никакви въпроси, за да може действащият президент Едуард Кийлти да управлява необезпокояван. Имаше една много секретна пряка телефонна линия, за която знаеха само децата му, обаче Джак реши да остави Сали да му се обади по нея, защото тя беше малко по-емоционална от него. Джак се задоволи само с изпращането на имейл до баща си, чието съдържание се изчерпваше с думите „По дяволите, ще ми се още да си в Белия дом.“ Обаче знаеше, че Джак-старши най-вероятно благодари на Бога, че не е, и може би се надява, че най-после Кийлти ще се вслуша в съветниците си — най-вече в добрите, които още не бяха го напуснали — и ще премисли, преди да започне да действа. Вероятно баща му се беше обадил на някои свои приятели в чужбина, за да разбере какво знаят и мислят по въпроса и може би беше изказал мнението си пред някои високопоставени хора, тъй като повечето чужди правителства се вслушваха в това, което казваше в неофициални разговори. Големият Джак все още беше част от системата. Той можеше да се обади на приятели, останали във властта още от неговото президентство, и да разбере какво в действителност става. Обаче Джак-младши считаше това за малко вероятно.
На работа и у дома си Хендли имаше секретна телефонна линия, известна като СТУ–5 — съвършено нов продукт на Ей Ти енд Ти и АНС. Беше я получил по обиколен път.
В момента говореше по нея.
— Да, така е. Ще имаме повечето сведения сутринта. Сега няма смисъл да стоя в офиса и да се взирам в празния екран — каза бившият сенатор, отпивайки от уискито си със сода. След това изслуша последвалото запитване.