— Те наистина съществуват — рече Брайън. — Базата им е в Хиърфорд, Уелс. Не са чак толкова секретни. Някои важни хора във Форт Рекън са били там на обучение. Аз самият не съм бил, но познавам двама, които са били. Работят заедно с британските сили със специално предназначение САС. И тях много ги бива.
— Какво знаеш за тези неща, Алдо? — попита брат му.
— Хората от специалните операции не са твърде приказливи. С тях обменяме опит в подготовката, имаме обмен на хора и оборудване. Най-важната част от това е, когато седнем заедно да изпием по някоя бира и си разказваме военни истории. Всеки има различно виждане по проблемите и понякога идеята на другия е по-добра от твоята. Хората от групата „Дъга“, т.е. „мъжете в черно“, както ги наричат журналистите, са много опитни, но през годините и ние сме ги научили на това-онова. Твърди се, че шефът им, този Кларк, наистина много го бива.
— Така е. Аз го познавам. Баща ми казва, че е много потаен. Хендли също го познава. Не знам защо не е тук. Зададох този въпрос още в деня на постъпването си. Може би е твърде стар.
— Изпълнявал ли е мокри поръчки?
— Веднъж попитах баща ми за това, а той ми отговори, че не може да каже, което е неговият начин да каже „да“. Мисля, че го заварих неподготвен. Смешното е, че баща ми никак не умее да лъже.
— Предполагам, че затова толкова му харесваше да бъде президент.
— Аз пък мисля, че е главната причина да напусне. Според него чичо Роби би могъл да се справи по-добре.
— Да, обаче онзи откачалник му видя сметката — рече Доминик. Убиецът беше човек на име Дуейн Фармър, който в момента очакваше изпълнението на смъртната си присъда в Мисисипи. Вестниците го нарекоха „Последният от Ку-клукс-клан“ и това беше вярно. На шестдесет и осем години той беше един презиран от всички фанатик, който не можа да понесе мисълта за негър президент и беше използвал револвера на баща си от Първата световна война, за да попречи на това.
— Да, тъжна работа — съгласи се Джон Патрик Райън. — Ако не беше чичо Роби, аз нямаше да се родя на този свят. Това е една голяма семейна история. Версията на чичо Роби за нея е много хубава. Той обичаше да разказва разни истории. С татко бяха много близки. След като убиха Роби, политиците се активизираха и някои поискаха баща ми отново да се кандидатира за президент, но той не го направи и така според мен помогна на Кийлти да бъде избран. Това е другото нещо, на което така и не можа да се научи — да не се отнася добре с хора, които ненавижда. Той просто никак не искаше да живее в Белия дом.
— Беше добър президент — рече Доминик.
— Можеш да му го кажеш. Мама също нямаше нищо против да се махнем оттам. Положението й на първа дама съсипа кариерата й като лекар и направо не можеше да понася как се отрази това на Кайл и Кейти. Нали знаете старата поговорка, че най-опасното място на света е между майката и децата? Това наистина е така, момчета. Единственият път, когато съм я виждал да избухва — с баща ми това се случва често, — беше, когато някой й каза, че нейното положение на първа дама налага да не ходи на рождения ден на Кайл в детската градина. Господи, направо побесня. Въпреки това с помощта на възпитателките тя отиде, а след това вестниците я критикуваха, че не било по американски и други подобни глупости. Какво да ви кажа, ако успеят да снимат баща ми, когато пикае, обзалагам се, че някой ще каже, че не го прави както трябва.
— Ами критиците са за това да ти кажат колко по-умни са от хората, които критикуват.
— Алдо, във ФБР им викат „адвокатите“ или „онези от Бюрото за професионалната отговорност“ — сподели Доминик. — Оперирани са от чувство за хумор още преди да постъпят на работа.
— Има репортери, които пишат и за морските пехотинци, но се обзалагам, че нито един от тях не е бил войник. Е, поне са завършили основно училище.
— Имаме повод за наздравица — рече Доминик, вдигайки чашата си. — Нас никой няма да ни критикува.
— Наздраве! — рече развеселен Джак и в същото време си помисли: „Какво ли ще каже баща ми, когато разбере за мен!“
Глава шестнадесета
И ПРЕСЛЕДВАЩИТЕ КОНЕ
Неделя е ден за почивка за повечето хора, както и за тези от Колежа, с изключение на охраната. Според Гери Хендли Господ може би е имал основание да счита, че без неделна почивка средната седмична продуктивност на човека е много по-малка. Освен това като му се отказват свободни упражнения или луксът да бездейства, мозъкът затъпява.