— Кога ще бъдете готови за изпълнение на една задача?
— Днес устройва ли ви? — попита в отговор Доминик.
Гренджър се усмихна, но прекалено нетърпеливите хора го безпокояха. От друга страна, три дни преди… може би в края на краищата нетърпението не беше чак толкова лошо нещо.
— Има ли готов план? — попита Брайън.
— Да. Работихме по него през уикенда. — Гренджър започна с оперативната концепция: разузнаване с бой.
— В това има логика — отбеляза Брайън. — Къде трябва да го направим?
— Вероятно на улицата. Няма да ви казвам как да си свършите работата. Ще ви кажа само какво искаме да направите, а как ще стане — това ще решите вие. За първия ви обект имаме добри сведения за мястото, където живее, и за навиците му. Трябва просто да се уверите, че наистина е той и да решите как да свършите работата.
„Да свършите работата“, помисли си Доминик. Звучи като реплика от „Кръстникът“.
— Кой е той и защо?
— Името му е Уда бен Сали, двадесет и шест годишен, живее в Лондон.
Близнаците заинтригувани се спогледаха.
— Трябваше да се досетя. Джак ни разказа за него. Той е онзи богат боклук, който си пада по проститутки, нали?
Гренджър отвори един плик, който беше взел на влизане в кабинета, и им го подаде. — Това са снимки на Сали и двете му приятелки. Също местоположението и снимки на къщата му в Лондон. Ето една с него в колата му.
— „Астън Мартин“ — отбеляза Доминик — Хубава кола.
— Работи във финансовия район. Има офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“. — Показа им още снимки. — Има едно усложнение. Обикновено го следят. От Службата за сигурност — британското контраразузнаване МИ–5 го държи под око, но прикрепеният към него изглежда твърде зелен и освен това е сам. Така че, когато решите да нанесете удара, имайте го предвид.
— Да не използваме пистолети, така ли? — попита Брайън.
— Не, имаме нещо по-добро. Безшумно, удобно и скрито. Ще го видите, когато дойде Рик Пастернак. В тази мисия няма да се използват огнестрелни оръжия. В европейските страни не ги обичат много, а директната схватка е твърде рискована. Ще изглежда така, сякаш току-що е получил инфаркт.
— Остават ли следи в организма? — попита Доминик.
— Ще питате Рик за това. Той ще ви каже подробностите.
— С какво ще му вкараме отровата?
— Е една от тези. — Гренджър отвори чекмеджето на бюрото си и извади една „безопасна“ синя писалка. Подаде им я и им каза как действа.
— Чудесно — рече Брайън. — Просто го боцваш в задника, така ли?
— Точно така. Ще му вкара седем милиграма от отровата — казва се сукцинилхолин — и това ще е съвсем достатъчно. Човекът пада, след няколко минути мозъкът му умира и след по-малко от десет е напълно мъртъв.
— А ако има медицинска намеса? Какво ще стане, ако точно отсреща на улицата се появи някоя линейка?
— Рик твърди, че това няма да има някакво значение, освен ако не попадне на операционната маса и лекарите са се надвесили над него.
— Добре — рече Брайън и взе една от снимките на първия им обект. Погледна я, но всъщност пред очите му беше малкият Дейвид Прентис. — Лош късмет, приятелче.
— Виждам, че нашият приятел е изкарал добър уикенд — каза Джак на компютъра си. Днешният доклад включваше снимка на госпожица Манди Дейвис заедно със запис на интервюто с ченгетата от специалния отдел на лондонската полиция. — Хубава е.
— И не е евтина — отбеляза застанал пред своя компютър Уилс.
— Още колко му остава на Сали? — попита го Джак.
— Виж какво, по-добре е да не правим предположения — предупреди го Уилс.
— Защото двамата изпълнители… Ама, Тони, те са мои братовчеди.
— Не съм много осведомен по въпроса, а и не искам да бъда. Колкото по-малко знаем, толкова по-малко проблеми можем да имаме. Точка — каза натъртено той.
— Щом казваш — рече Джак. — Обаче каквито и симпатии да имах към този нещастник, те се изпариха, когато започна да се радва и да финансира хората с автоматите. Има граници, които не трябва да се прекрачват.
— Така е, Джак. Внимавай и ти да не ги прекрачваш.
Джак Райън-младши се замисли за момент върху това. Искаше ли да стане убиец? Вероятно не, но имаше хора, които трябваше да бъдат убити и Уда бен Сали беше преминал към тях. Ако братовчедите му видеха сметката, те просто щяха да свършат Божие дело или на страната си, което за него беше едно и също.
— Толкова ли бързо, докторе? — попита Доминик.
Пастернак кимна.
— Да, толкова.
— И е толкова надеждно? — зададе следващия въпрос Брайън.