Навън повика такси.
— Накъде, скъпа? — попита шофьорът.
— В новия Скотланд Ярд, моля.
Когато човек се събуди в самолет, отначало обикновено не може да се ориентира, дори седалките да са добри. Завесите на прозорците бяха вдигнати и вътре нахлу светлина. В слушалките се чуваха новини, които може би бяха пресни, но може и да не бяха. Беше трудно да се каже, тъй като бяха английски. Сервираха закуската — с прекалено много мазнини, а на кафето можеше да се постави шестица по десетобалната система. Може би дори седмица. През прозорците отдясно Брайън видя зелените поля на Англия вместо бурните, тъмни океански води, които бяха отминали по време на здравия му сън без никакви сънища. Точно сега и двамата близнаци се страхуваха от тях заради миналите неща, които бяха преживели, и заради бъдещето, което ги безпокоеше. След още двадесет минути боингът докосна леко пистата на летище „Хийтроу“. Преминаването през имиграционната служба беше само любезна формалност. Англичаните го правят по-добре от американците, помисли си Брайън. Багажът им се появи скоро на поточната лента и те излязоха навън при такситата.
— Накъде, господа?
— Хотел „Мейфеър“ на улица „Стратън“.
Шофьорът кимна и се отправи на изток към града. Поради утринното движение пътуването отне половин час. За Брайън това беше първото му посещение в Англия, но не и за Доминик. За него гледката наоколо беше приятна, а за брат му нова и заредена с очакване. Напомня на дома, помисли си Брайън, само дето хората карат откъм обратната страна на движението. На пръв поглед шофьорите изглеждаха по-любезни, но това беше трудно да се прецени. Мярна се изумруденозелената трева на едно игрище за голф, но във всичко останало пиковият час тук не се различаваше много от този в Сиатъл.
Половин час по-късно видяха „Грийн Парк“, чиято зеленина наистина беше много красива. След това таксито зави наляво, след още две пресечки надясно и стигнаха до хотела. Точно на отсрещната страна на улицата имаше магазин за коли „Астън Мартин“, които бяха толкова блестящи, колкото диамантите на витрината на „Тифани“ в Ню Йорк. Явно бяха в луксозен квартал. Въпреки че Доминик беше идвал в Лондон, не беше отсядал тук. Европейските хотели можеха да послужат на американските за пример на обслужване и гостоприемство. След още шест минути те бяха вече в стаите си, свързани с обща врата. Ваните бяха достатъчно големи, за да може в тях да плува акула, а тоалетните кърпи висяха на решетка, подгрявана с парно отопление. Минибарът беше щедър с предлагания в него избор на напитки, но не и с цените си. Близнаците застанаха под душовете. Часовникът показваше девет без петнайсет и тъй като площад „Бъркли“ беше само на петдесетина метра, те излязоха от хотела, завиха наляво и се отправиха към парка, където се чуваха да пеят славеите.
Доминик хвана брат си за лакътя и посочи наляво.
— Мисля, че сградата на МИ–5 беше в тази посока, по „Кързън Стрийт“. За посолството трябва да се изкачиш горе на хълма, да свиеш вляво и след още две пресечки вдясно, после пак вляво към площад „Гросвенър“. Грозно здание, но за теб това е представителството на правителството. Нашият приятел живее точно там от другата страна на парка, на половин пресечка от банка „Уестминстър“, онази с изрисуван кон на табелата.
— Изглежда скъп квартал — отбеляза Брайън.
— Така е — потвърди Доминик. — Тези къщи струват куп пари. Повечето са разделени на апартаменти, но нашият приятел държи цялата сграда за себе си — Дисниленд за секс и прахосничество. Хм — рече той, като видя микробуса на „Бритиш Телеком“, паркиран на двайсетина метра пред тях. — Обзалагам се, че това е екипът за наблюдение… съвсем очевидно е. — В колата не се виждаха хора, но това се дължеше на стъклата на прозорците, които задържаха светлината вътре. Беше единственото превозно средство на улицата, което не беше скъпо. В този квартал всички коли бяха най-малко „Ягуар“. Обаче царят на хълма беше черният „Астън Мартин — Победител“ от другата страна на парка.
— Това е страхотен автомобил — рече Брайън. Наистина колата изглеждаше така, като че ли дори и паркирана пред къщата, се движи със сто мили в час.
— Истинският шампион е „Макларън“ А1. Струва милион долара, но отпред има място само за един човек. Бърз е като изтребител. Колата, която гледаш, струва четвърт милион долара, брат ми.