В офиса Сали работеше над компютъра си. Беше успял да купи къща в Белгрейвия — по-луксозен квартал дори от неговия — за осем и половина милиона лири стерлинги, което не беше кой знае каква добра сделка, но цената не беше и прекалено висока. Със сигурност можеше да взема за нея добър наем. Освен това имотът беше свободен, което означаваше, че купувайки къщата, той става собственик и на земята, на която е построена, вместо да плаща наем за нея на херцога на Уестминстър. Не беше и много голяма, но все пак беше още една придобивка. Отбеляза си тази седмица да намине, за да я разгледа. Иначе валутните курсове бяха сравнително стабилни. В продължение на няколко месеца беше играл от време на време с валутния арбитраж, но не смяташе, че е достатъчно подготвен, за да навлезе по-дълбоко в този бранш. Поне засега. Може би трябваше да поговори с някои по-опитни хора в тази игра. Всяко нещо, което можеше да бъде направено, можеше и да се научи как става, а с достъп до повече от двеста милиона лири стерлинги той можеше да играе на борсата, без да губи много от парите на баща си. Всъщност тази година беше спечелил девет милиона лири, което не беше съвсем зле. През следващия час остана при компютъра си, за да следи тенденциите — тенденцията е твоят приятел, — като се опитваше да стигне до някакви логични заключения. Знаеше, че номерът е да ги забележиш по-рано, и то достатъчно навреме, за да можеш да купиш по-евтино и да продадеш по-скъпо, но все още не беше овладял напълно това изкуство. Ако го можеше, неговата сметка би набъбнала с тридесет и един милиона лири, вместо само с девет. Търпението, каза си той, е нещо, с което човек трудно свиква. Много по-добре беше да си млад и умен.
Разбира се, в кабинета му имаше и телевизор и той го превключи на един американски финансов канал, по който говореха за предстоящо спадане на курса на лирата спрямо долара. Въпреки че доводите за това не бяха съвсем убедителни, той реши, че е по-добре да рискува и да купи тридесет милиона долара. Баща му го беше предупреждавал за опасностите, които крият рисковете, и тъй като парите бяха негови, той го слушаше внимателно и се съобразяваше с желанията на стария пръч. През изтеклите деветнадесет месеца беше загубил три милиона лири стерлинги, но повечето от допуснатите грешки при тези сделки бяха зад гърба му. Нещата с недвижимите имоти бяха много по-добре. Той ги купуваше най-вече от по-възрастни англичани и няколко месеца по-късно ги продаваше на свои съотечественици, които обикновено плащаха в брой или в електронния им еквивалент. Общо взето, се считаше за добър играч в сферата на недвижимите имоти, чиито умения нарастваха. И, разбира се, за ненадминат любовник. Наближаваше обяд и той вече усещаше в слабините копнеж по Розали. Дали щеше да я има тази вечер? Би трябвало, след като й плащам хиляда лири, помисли си Уда. Малко преди дванадесет вдигна телефона и натисна бутона 9 за гласовото съобщение.
— Моя скъпа Розали, обажда се Уда. Ако наминеш тази вечер около седем и половина, ще имам нещо хубаво за теб. Знаеш телефонния ми номер, любима. — Остави слушалката. Щеше да чака до четири часа и ако дотогава не му се обадеше, щеше да извика Манди. Рядко се случваше и двете едновременно да не са на разположение. Предпочиташе да си мисли, че в такива случаи прекарват времето в обикаляне по магазините или вечерят с приятелки. В края на краищата кой им плащаше повече от него? А и искаше да види как ще реагира Розали, когато получеше новите обувки. Англичанките наистина си падаха по продукцията на този „Джими Чо“. На него моделите изглеждаха абсурдни и неудобни, но жените са си жени, а не мъже. Слабостта му беше да кара своята „Астън Мартин“, а жените обичаха да им излизат пришки на краката. Може ли да ги разбере човек.